|
- Представи се накратко, лельо Жана.
- Родена съм в Стара Загора през 1938 г. Три години след това родителите ми идват в София. И оттогава живея тук. Имам по-голяма сестра. Завършила съм гимназия, техникум и полувисше. Като млада активно се занимавах със спорт - волейбол, баскетбол, земна гимнастика, тенис на маса.
На 21 г. се омъжих. Съпругът ми Алеко Киров е завършил технология на дървесината и външна търговия. Имаме 2 дъщери, Росица и Диана, 4 внучета и 2 правнучета. Не се оплаквам - щом все още мога да работя въпреки заболяванията си, характерни за моята възраст. Смятам, ако е рекъл Господ да съм жива и здрава, да поработя още година-две - и после да си гледам старините.
- Откога продаваш на сергия?
- Тук, на пазара "Борово", съм от 1991 г., когато ме съкратиха - 2 години преди пенсия. Какво да се прави, трябва да се яде...
- Май не си забогатяла през това време?
- Ако бях забогатяла, нямаше да съм тук. При положение, че имам II група инвалидност.
- Какви са проблемите пред един дребен търговец?
- Проблемите са най-различни. Първо, човек трябва да има нужното възпитание, за да се държи добре с клиентите. Второ - и в студ, и в пек си навън. На практика се работи 12-14 часа на ден - с товаренето, разтоварването, подреждането и събирането на стоката. Трябва да си издръжлив, трябва, дето се вика, да си от желязо. Няма ах, няма ох! Защото, излезеш, не излезеш, наемът на сергията си върви. Ама вече при -10 градуса спрях да излизам, не издържам... Преди, в откритата част на пазара, много често ни разбиваха сергиите. Нямаше вода за пиене, нямаше тоалетна, с извинение, нямаше къде по малка нужда да отидеш. Колко сме се молели в ресторанта или да ползваме тоалетната на тролейбусните шофьори. Отскоро съм в покритата част на пазара. Тук, на новото място, нямаме такива проблеми - има тоалетна, има топла вода, има и баня за къпане, което е много хубаво. Пазарът се поддържа чисто.
- Администрацията облекчава ли по някакъв начин работата ви?
--------------------
- Нито облекчава, нито ни пречи. Разбира се, имала съм проблеми. Когато ни разбиваха на старото място сергията, ходихме при предишния кмет на община "Красно село" Лора Загорова - да я молим да вземат мерки за охрана, да направят условията по-добри, поне да се покрие пазарът. Бе ни отговорено, че мястото, на което се намира пазар "Борово", ще бъде реституирано и затова не могат да го покрият.
----------------------
- Ти продаваш евтина стока, бельо. Купуват ли хората?
- Когато бях на стария пазар, продавах повече неща - детско, мъжко и дамско долно бельо, от най-малкия номер до най-големия, и за трите възрасти. А също и костюми, блузи, пуловери. Взимала съм винаги от реномирани предприятия в Плевен, Стара Загора, Габрово. Но сега е невъзможно да се ходи до тези предприятия в провинцията поради парични причини. Преди 5-6 г. можех да ходя по два-три пъти в месеца. Но сега ми е невъзможно. Какво да кажа - търговията запада. Много пъти се връщам с по 2 лв. вкъщи или направо без никакво сефте.
- Как си обясняваш това положение - след 15 г. демокрация и "грижи" за частния бизнес?
- Доколкото мога, слушам радио, гледам новините по телевизията вечер... Ами как да си го обясня? Не съм доволна от политиката и от политиците. Макар че все още се надявам на нашия министър-председател Симеон Сакскобургготски. Той досега наистина най-много ми харесва - в смисъл че спокойно, бавно, постепенно движи нещата. Знам, че не може изведнъж, с магическа пръчица, да се оправят нещата и да стане това, което искаме. Истината е, че хората са много зле с парите. Пенсиите са много зле, заплатите са зле и хората мислят главно за храната. За дрехи все по-малко мислят...
- Къде бъркат политиците? Кои са пречките пред дребния бизнес?
- Какво да кажа... Никой не се поставя на наше място, никой не го е еня за нас. Политиците не обръщат никакво внимание на дребния търговец, тъй като те са задоволени във всяко едно отношение - и пари имат, и все на топло и на сухо седят. Аз обаче много съм се чудила - абе нямат ли родители тези хора, които да са горе-долу на моята възраст и в моето положение - та поне от тях да научават за дереджето ни. Ей това не мога да си го обясня. С една дума - политиците гледат само собствения си джоб. Изобщо не ги интересува положението на малките хора.
Да вземем например тия прословути касови апарати. Не само аз, всички колеги много ни е яд. Какво стана? Връчиха ни тия касови апарати, започнахме да ги влачим като тухли със себе си - моя и в най-големия мраз съм го влачила. Бях много стриктна. Но ей го, преди седмица апаратът ми се повреди. Занесох го на поправка. Нали се сещаш, че през това време сергията ми е затворена, а наемът си тече. Обаче ми поискаха да си направя годишен абонамент в долари, за да ми поддържат апарата, когато се развали. А аз нямам пари за ядене, камо ли долари за апарата. Това с тия апарати беше пълна глупост, да ги влачим при -10 градуса... Както виждаш, скапаха се, повредиха се. Това е. Искат от нас, а нищо не дават. А ние даже нямаме право да излезем от строя - като касовите апарати.
- Ходиш ли понякога на кино, на театър?
---------------------
- Какво кино бе, човек, какъв театър?! Забравила съм какво е това и кино, и театър. Вечер се връщам претрепана, пусна телевизора и докато хапнем с мъжа ми, докато раздигна масата и вече съм заспала на фотьойла. Някои сериали все пак се опитвам да следя - например "Дързост и красота". Защото и аз искам да видя нещо хубаво, някакъв красив свят с красиви артисти.
------------------
- Музика слушаш ли?
- Музика слушам вечер, когато седна да се храня със съпруга ми. И в неделя и понеделник, когато съм в почивка. На обед, когато седнем да обядваме със съпруга ми, слушаме музика: стари градски шлагери, народна музика, македонска. И в събота сутринта по радиото, по "Хоризонт", има едно детско предаване, с народните песни - не го изпускам.
- Книги четеш ли?
- За книги не ми остава никакво време да чета - защото, като се прибера, съм гроги. Да се седи цял ден на сергията е тежко.
- Била ли си на работа в чужбина?
- В Либия бяхме от есента на 1973 до 1977 г. И после - от 1980 до 1984 г.
- Какво отношение имаха либийците към българите тогава?
- Отношението им беше добро. Там, където работех аз, към "Булгарпроже" в Триполи, много се разбирахме.
- Каква е твоята прогноза, как ще се развие драмата с българските медици?
--------------------
- Много ми е мъчно за тези хора. Иска ми се да вярвам, че ще бъдат освободени - защото съм убедена, че са невинни. Но като знам колко са бавни либийците при вземане на решения, не съм сигурна дали това ще стане в близко време.
-----------------------
- Спомняш ли си абитуриентския си бал?
- Да, спомням си абитуриентския бал. Помня, че много плаках преди бала - защото семейството ми беше бедно и нямах пари за луксозна дреха. Та бях си направила една поличка и една блузка - мама, Бог да я прости, ми ги беше ушила, тя шиеше. Но реших поне прическата ми да бъде по-различна, по така. И отидох на фризьор, да ми направят гръцки кок. Момичето обаче, което се зае с косата ми, си остави ръцете. Нямаше къде да ходя, платих, а сетне развалих кока, че като ревнах. И така, с плач, отидох на абитуриентската вечер. Баща ми, Бог да го прости, като ме изпращаше, даже каза, че ще ме напляска, ако продължавам да рева. Защото това е мой ден - каза татко - и трябва да се радвам, че съм хубава като всеки млад човек, даже и без хубавите и луксозни дрехи. Сега си давам сметка, че е бил абсолютно прав.
- Тогава как си представяше живота, какви планове градеше за бъдещето си?
- Бях много млада. И не си спомням в момента какво съм си мислила. Със сигурност исках да следвам висше. Но дойдоха дъщерите и съпругът ми каза, че достатъчно съм учила. Мама също ми каза, че не може да ми гледа повече децата, а и за жена моето полувисше било напълно достатъчно. И аз се отказах - в името на децата си.
- До какъв извод стигна, кое е най-важното в живота на човек - семейството, парите, равновесието?
- Да бъде добър, да бъде честен и откровен - както със себе си, така и с околните. Лошите чувства, лъжата задължително ти отмъщават, рано или късно. А като натрупаш годинки, този баланс се превръща в едно от най-важните неща.