От няколко месеца насам една малка, но влиятелна (и най-вече гласовита) група колеги икономисти и уважавани социолози ни радва с благата вест, че ние българите вече сме се отлепили от дъното на икономическата депресия и уверено вървим нагоре. Безспорна истина е, че след 12 години стопански колапс от поне 2 години насам статистическите данни сочат стабилен растеж и дават основание за оптимизъм. Къде обаче е повратната точка и дали сме я преминали вече, е твърде важен въпрос в прогнозирането (оттам и за планирането на производството), за да позволим сантименти или политически пристрастия да ни водят до извода за "изплуването". Разбирам, че



не е патриотично да се съмняваме



в оптимистичната теория за вече настъпилия поврат. Както винаги през най-новата ни история, "тъкмо сега" е много важно да направим някому някъде добро впечатление. Ако сами не славим чудото с българина, как да ни вярва Европа? (Впрочем честите заплахи Европа да ни разлюби имат по-прагматична цел - търсят ефекта на "Торбалан", с чиято нежелана поява строгата майка изнудва пъзливото дете да изкуса всякак надробена попара). Но има ли въобще място за съмнение, след толкова статистически потвърждения на възхода, който бележи нашата икономика. Да оставим настрана прословутия ръст на брутния вътрешен продукт. Надолу върви безработицата. Крайното потребление расте по-бързо от производството. През миналата година индивидуалното потребление се е увеличило с близо 7%. Растат вложенията на фирмите, преките инвестиции на чужденци в България отбелязаха през 2003 г. рекордните 1.4 милиарда долара. И най-вече от година на година растат несимволично доходите и средната работна заплата. От 2000 г. насам средната месечна работна заплата е нараснала с близо 28%, т.е. по-бързо от ръста на потреблението. Затова са се увеличили и депозитите. Но въпреки всичко това



нашенецът не се чувства щастлив,



изповядва се пред социолозите, че обеднява. С песимизъм гледат към бъдещето не само мнозинството граждани, но и повечето фирми. Социолозите - откриватели на "изплуването" потърсиха обяснение за парадоксалното черногледство на българина в социалната декласация, изкривената субективна оценка след разпада на илюзията, че икономическата свобода ще донесе всекиму червено ферари. А според мен парадокс няма и песимистичната преценка на нацията почива върху много по-здрава икономическа логика от прибързано разтръбеното "изплуване". Тази логика е позната в икономиката като компенсация на Слуцкий още от 1914 г., когато световно известният икономист Евгений Евгениевич Слуцкий (1880-1948) публикува студията "Към теория на балансирания потребителски бюджет". По-късните изследвания на Джон Хикс и Рой Алън през 1934 г. изясниха влиянието на ценовите промени върху структурата на потребителския избор. За ръст на дохода по Слуцкий можем да говорим само спрямо достигнатата база на балансирано потребление. Когато цените на стоките растат, е напълно очаквано да расте и потреблението - както за сметка на кредита, така и поради ефекта на заместване на качествените стоки в потребителската кошница с по-долнопробни. Важното е, че



повече потребление не значи растеж



непременно. За да установим дали и с колко е нараснал доходът, първо трябва да изчислим каква допълнителна сума пари е нужна на средното домакинство днес, за да запази достигнатия обем на потребление при неизменна структура от преди време. Точно това е компенсацията на Слуцкий. За ръст на благосъстоянието можем да говорим само и доколкото доходът се е увеличил над необходимото за компенсиране по Слуцкий. Ясно е защо съвременната политическа статистика бяга от този метод и предпочита да оповестява "реалния ръст на доходите", без да изчислява индекси по Слуцкий.



Защото няма нищо реално в "реалните" ръстове



при променяща се структура и на цените, и на разпределението на домакинския бюджет (натоварен днес с разходи, които не е носил вчера). "Реален" в нашите представи означава само "дефлиран" ръст, т.е. от номиналния ръст е извадено влиянието на инфлацията на паричната единица. Да се изчисли необходимата компенсация по Слуцкий е сравнително лесна, но обемна работа. Но дори "на око" можем да сметнем по собствения си джоб какъв ръст на дохода ни е нужен, за да поддържаме достигнатото ниво и качество на потреблението. И става очевидно, че въпреки разтръбения епохален ръст на дохода, българинът далеч не е получил компенсацията на Слуцкий дори за нивото си от 1995 г. Сигурен съм, че ако проверим внимателно, ще докажем, че тъкмо в годините на най-бърз ръст на номиналния и реалния доход (1997 г., 2002 г.), сме обеднявали по Слуцкий. Този ефект българинът чуства осезаемо и оттам идва черния му поглед. Тъй че песимизмът ни е напълно рационален и остава необясним само за наперените чужди и родни папагали, за които икономиката е само производство на сметки-клишенца по нечий прехвален, но видимо крив модел.