Царят прекърши поредицата си от телевизионни обръщения, започнала на 6 април 2001 г., и снизходи до народа с отворено писмо, публикувано в най-тиражния всекидневник. Досущ като писмото до комсомола на комунистическия цар Тодор Живков преди четвърт век. Тогава повелята бе "Учение и труд, жизнерадост и дръзновение!". Сега царското заклинание е, че по-добрата действителност "вече не е една мечта, някъде далеч на хоризонта, а факт".

Не че днешната действителност не е по-добра отпреди, както бе и с онази отпреди 4 г. спрямо по преди - въпреки традиционния български негативизъм. Не че и в отвореното си писмо Симеон е изневерил на царския си стил да говори за случващото се като свидетел, а не като премиер, носещ отговорност за него, както справедливо отбеляза един партиен лидер. Но днешните студенти по социология е добре да изучават това писмо - само по себе си лишено от "идейно-художествени достойнства" - подобно на комсомолците, изучавали тезисите на Живков. От учебниците знаят, че в модерната епоха всичко подлежи на овсекидневяване, но сега имат жив исторически документ как се овсекидневява цар.

Симеон II дойде на власт уж като разрушител на политическата ни система. 3 години по-късно той се оказа смлян от нея и днес е само един второстепенен фактор от крехкото й статукво.



В това обаче е и достойнството му



Той спечели изборите като популист, но управлява като умерено десен политик, по времето на когото икономическите реформи продължиха, растежът е висок, евроатлантическата интеграция върви с пълна пара, а институциите въпреки безбройните шуробаджанашки безобразия останаха що-годе стабилни. И ако можем да приемем за нормално сравнението между Иван Костов и Стефан Стамболов, тогава управлението на Симеон Сакскобургготски трябва да се сравнява с това на Константин Стоилов. (Като правим съществена разлика между неубедителните личностни качества на сегашния премиер и обективните резултати от неговото управление.)

Няма значение, че Симеон не изпълни популистките си обещания за незабавно и несимволично увеличение на доходите - за 3 години управление те са скочили реално само с 2-3% по изчисления на Института за пазарна икономика; нито обещанието за европейски стандарти в здравеопазването - батакът в здравната система, наследен от предния кабинет, стана още по-страшен; грижата за пенсионерите, съсипани от постоянния скок на цените на енергоносителите, продължава да е само на ниво състрадание у един премиер, който също е на пенсионна възраст.



Най-хубавото е, че Симеон дори и не понечи да изпълнява обещанията си,



защото щеше да съсипе и малкото, съградено преди него. Пък и сигурно нямаше да изкара цели 3 г. на власт.

Проблем не е и най-големият царски провал - обещанието за морал в политиката. Нищо че Симеон спечели властта с една голяма популистка лъжа. Нововремският морал редом с цялото управленско присъствие на премиера и неговата партия е вече напълно овсекидневен. Ето царят вече не лъже на едро - вперил поглед в следващ мандат, позитивно обещава (и послъгва) като всеки друг политик - ще се пише нов здравноосигурителен кодекс (вместо признание за провал в здравеопазването), ще се уедрява земята чрез кооперации (издърпване на черджето изпод краката на социалистите), Симеон сам ще реди депутатските листи (вече поназнайва лично тоя-оня, няма да оставя стоянганевци и пламенпанайотовци да пълнят НС с протежетата си като през 2001-а), даже сам ще катурне името си от партийната табела (закъснял жест за коригиране на вече никого не впечатляваща нелепица). И пр. земни и всекидневни политически заявки.

Но защо им е на хората да избират един напълно овсекидневен цар? Какво пък, по-добрата действителност явно наистина е вече факт, щом като бе възможна дори с истински цар популист. Значи нищо не пречи нашият everyday life да продължи и с едно евридей царче. Вече не рискуваме с грандиозен исторически куриоз, що да не се позабавляваме с историческо майтапче?