В усилията си да превърнат поредния църковен скандал в политически ресурс някои познати лица от разпиляната десница изобщо не усещат какво им се случва. Повече от седмица хора като Филип Димитров, Евгений Бакърджиев, Йордан Василев, Петър Стоянов, Лъчезар Тошев и др., коментирайки изгонването на разколниците от окупираните храмове, говорят за реставрация, връщане на комунизма и прочие познати и втръснали неща. През лятото на 2004 г. те реанимират една овехтяла словесност от началото на 90-те и едва ли си дават сметка, че по този начин демонстрират своята политическа непригодност. Те се саморазрушават като политици и стават обикновени участници в уличното движение. Въпреки усилията им да предизвикат някакви антиправителствени настроения обществената реакция от изгонването на разколниците от храмовете е тихо задоволство или безразличие.

12 години след началото на разкола уреждането на църковните дела, независимо от недотам елегантните методи, не може да бъде източник на политически ресурс. За десните църквата е черна дупка, в която те плавно потъваха години наред. За което сами са виновни.

На този фон



прави впечатление, че Иван Костов е по-сдържан



При цялата си противоречивост той има две важни качества - характер и политически инстинкт. Поради което може би има и бъдеще. Нека не се забравя, че неговата нова партия се роди под купола на ставропигиалния (т.е. патриаршески) Рилски манастир, а не в разколническа църква.

Разбира се, че влизането на полиция в храмове по принцип не заслужава адмирации, но в случая този неестетичен акт слага край на едно безправие. Оперирането на един цирей не е нито приятно, нито естетично, но понякога е неизбежно. А т. нар. "алтернативен синод" е туморно образувание върху тялото на църквата.

През 1992 г. славният дядо Фори завладя синодалната палата с подкрепата на отбора по карате на ЦСКА, изпратен на тази мисия от тогавашния военен министър Сталийски. Ако Българският хелзинкски комитет (БХК) действително иска справедливо и точно да представи ситуацията пред международни правозащитни институции, както обеща в пресата неговият председател, не би трябвало да се подминава този детайл. Все пак прокуратурата и полицията, макар да не са били особено галантни при отстраняването на разколниците от заграбените църковни имоти, са някак по-легитимни от каратистите. Ако бъдат прецизно запознати с обстоятелствата около разкола, международните институции вероятно биха били изненадани не толкова от методите, с които едно беззаконие е отстранено, а повече от факта, че то е било търпяно и крепено от държавата в продължение на 12 години. А вероятно и от усилията на една авторитетна правозащитна организация да брани подобен произвол.

Удивително е упорството, с което отделно взети правозащитници, политолози, депутати, бивши главни прокурори и десни интелигенти първо проектират върху църквата своето незнание и после



от позицията на незнанието се нахвърлят върху нея



Дванадесет години бяха достатъчно дълго време и тези хора можеха леко да се ограмотят в материята, по която сега опитват компетентно да се изказват. Председателят на БХК Красимир Кънев, съдейки по неговите изявления в пресата, разбира църквата като неправителствена обществена организация, която във всеки момент може да се разрои, като си раздели имуществото. Т.е. разколът е нещо като разстроен брак, при който след решение на граждански съд и делба партньорите могат да се разделят и да заживеят нов живот.

Петър Стоянов и Филип Димитров явно продължават да схващат църквата като филиал на бившата компартия, който е трябвало да бъде разтурен, реформиран и прибран с всичките му материални активи под крилото на СДС. За самите разколници пък църквата е едно ООД, което те по криминален начин регистрираха с чужди материални активи. Според депутата Л. Тошев отстраняването на разколниците от окупираните храмове щяло да попречи на евроинтеграцията. Със същата увереност би могъл да твърди, че ще се наруши и земната гравитация.

Интелектуалните адепти на разкола не искат да преглътнат член 10 от Закона за изповеданията не толкова заради легитимирането на патриарха (ал. 2), а повече заради постановката, че



БПЦ "е член на Едната, Света, Съборна и Апостолска църква"



Този текст разваля пасианса на онези правозащитници и съдии от ВАС, които смятат за естествено и демократично в България да има неограничен брой православни църкви. От гледна точка на каноничното право подобно разбиране е напълно несъстоятелно. Отделна тема е доколко вплитането на текст от Символа на вярата (чл. 9), който интерпретира църквата като мистично тяло, е уместно в един държавен закон за устройството на вероизповеданията. Явно това е било необходимо, за да се избегне възможността различни юристи и държавни чиновници в бъдеще да прилагат към църквата чужди на нейната природа правни стандарти, както това беше правено след 1991 г. Българското общество в огромната си част не е катехизирано (т.е. не е обучавано и наставлявано в правилата на православното християнство) и подобни изкушения, родени от непознаване на каноничното право, са твърде вероятни.

Прави впечатление, че при поредното пробуждане на църковната тема в медиите синодалните старци около дядо Максим бяха наричани "каноничният" синод, а разколниците - "алтернативен" синод. Така най-после нещата започват да си отиват по местата. Дядо Максим наистина е каноничният български патриарх, а понятието



"алтернативен синод" от църковна гледна точка е безсмислица



За да обясни единството на църквата като богочовешки организъм, св. апостол Павел казва: "Едно тяло сте и един дух, както сте и призвани към една надежда; един е Господ, една е вярата, едно е кръщението, един е Бог и Отец на всички, Който е над всички, и чрез всички, и във всички нас" (Ефес. 4:4-6). Никъде, нито в Свещеното писание, нито в църковните правила по никакъв свързан с църковното устройство въпрос не е употребена думата "алтернативно". Няма и не може да има нито алтернативен синод, нито алтернативен патриарх, нито алтернативно кръщение, нито венчавка в диоцеза на една канонична поместна православна църква. Това е светска измислица. Нищо, което е "алтернативно", не може да бъде част от "Едната, Света, Вселенска и Апостолска църква".

През изминалите 12 г. каноничността на българския патриарх многократно беше потвърждавана от всички предстоятели на поместни православни църкви. Това усилие започна още през май 1992 г., когато ден след окупирането на синодалната палата от дядо Фори и неговите каратисти Вселенският патриарх Вартоломей изпрати тревожни телеграми до Филип Димитров и президента Желев, за да ги осведоми за



огромната грешка, която допускат



Скоро след това същото направиха и други православни йерарси. По-късно тази подкрепа постоянно и методично беше потвърждавана, а кулминация на това усилие стана Всеправославният събор през 1998 г., когато единадесет предстоятели на православни църкви, между които шестима патриарси, се събраха в София и за пореден път потвърдиха каноничността на дядо Максим. Тогава разколниците за седми или осми път обещаха да се покаят и да възстановят църковното единство, което след това не направиха.

През май 2002 г. папа Йоан-Павел II посети София и беше приет от дядо Максим и неговите старци, а не от "алтернативния" синод.

При цялата монументалност на свидетелствата за каноничността на предстоятеля на БПЦ възгласите на отделни политици, адвокати и литературни работници, че България нямала патриарх, звучат нелепо и смешно. Тези хора едва ли си дават сметка, че с това поведение работят за още един мандат на НДСВ.

През всичките години на разкола хората около дядо Фори, Пимен и Инокентий не бяха признати от никоя православна църква и с никого не са били в църковно общение. Изключение e само една разколническа формация от Украйна. Тяхната позиция не е и никога не е била християнска. Последователите на дядо Фори, Пимен и Инокентий бяха или криминално изкушени, или повредени от комунизма хора, които превърнаха антикомунизма в своя религия. Но и комунизмът, и антикомунизмът са временни увлечения и църквата, както се вижда, успя да ги надживее и превъзмогне.