|
| "Несправедливост, извършена спрямо един човек, е | заплаха за всички." |
Въпреки надеждите ми, че ще си останат само произнесени, смъртните присъди над сънародниците ни говорят не само за бруталността и цинизма на едноличния либийски режим, а и за некадърността и малодушието на собствените ни държавници. А всички те прекараха достатъчно години от съзнателния си живот под суровата сянка на една деспотична тоталитарна партия и би трябвало да познават технологията и манталитета на деспотизма, би трябвало да знаят как една демокрация може най-ефективно да се противопостави на неговата несправедливост.
Тихата дипломация, която започна още миналото ни правителство и която продължи още по-безшумно и през настоящия мандат, донесе на нещастните ни сънародници само онова, което всеки човек с капка здрав разум и политическо съзнание би могъл да предвиди още преди пет години: психически терор и физически инквизиции, заклеймяването им като детеубийци и биотерористи, заклеймяване, което завърши с осъждането им. Тихата дипломация, завоалираният език, деликатните намеци изобщо не стигнаха до ушите на Кадафи и компания, закърнялата морална сетивност на диктаторите в Триполи и диктаторчетата по места най-малко за тактичността на салонната дипломация е достъпна.
Като наследници на една ужасна тирания ние, българите, от собствен опит би трябвало да знаем, че тиранин като полковник Муамар Кадафи разбира единствено и само езика, който говори и със собствените си съграждани, и с чуждите народи - езика на силата. Съвсем не е необходимо да си гениален психолог и политолог, за да стигнеш до тази простичка истина. Аз не мога да повярвам, че нашите политици и дипломати не са я знаели. Защо тогава са действали така вяло и половинчато ли?
Ами за да не си създават главоболия, за да си спестят неудобства, за да не си развалят ориенталския рахатлък. Неудобно, неудобничко е да заявиш на един самозабравил се в ексцентризма и мегаломанията си деспот, че се отнася по престъпен начин, тероризирайки невинни хора - по-удобно е да премълчиш издевателствата му. Тъкмо това правеха години наред и нашите външнополитически функционери - правят го и днес. И така, спестявайки си неудобствата и крачейки по гребена на удобствата, те допринесоха за печалния край на процеса. Те и днес не са осъзнали една фундаментална истина: не само смъртните присъди - и всеки миг през последните пет и кусур години, който нашите невинни сънародници прекараха в зловещите либийски затвори, са крещяща несправедливост, атестат за некадърността и малодушието на държавните ни политици, за неспособността им да се вживеят в болката на собствените си гласоподаватели.
Разпънати между дипломатическия етикет и дълга, между безскрупулността на либийските палачи и собственото си безволие, външнополитическите ни функционери се държат като Буридановото магаре между двете ливади. И ако либийските палачи са несправедливи към нашите медици чрез действията си, родните ни политици са несправедливи към тях чрез бездействието си.
Но какво да направят те, горкичките - България е слаба и незнайна държавица, която никого по света не респектира: ако бяхме велика сила, гласът ни щеше да се чува повече? Този довод не хваща вяра. Страната ни е слаба, но има силни приятели. Едно приятелство, което е споено с кръвта на нашите паднали в Ирак момчета. Те загинаха, бранейки не само свободата на иракския народ, а и цялата ни цивилизация. Което ще рече - и човешките права на най-обезправените - нашите медици в Бенгази.
От не по-малко международно значение са и редица други фактори - като приобщаването ни към НАТО, ускореното ни интегриране в Европа, традиционните ни приятелски връзки с някои арабски държави. И ако въпреки това сънародниците ни треперят за живота си в Бенгази, то е преди всичко защото нашите държавници не съумяха да оползотворят подобаващо този безценен външнополитически капитал.
Това обстоятелство не учудва, то е съвременно продължение на печалната историческата традиция, според която България винаги е имала сърцати воини, но сърцати политици - почти никога.
