За пазарната икономика агентският проблем е съдбовното, нерешимо докрай противоречие, каквото е ограниченият материален интерес за комунистическата държава. В теоретичната бизнесадминистрация така се нарича несъвпадението между интереса на собственика и неговите управители (агентите), които той е наел да управляват предприятието му.



Несъвпадението на интересите



идва оттам, че първият иска стойността на собственото му предприятие и печалбите му да нарастват за сметка на максимално напрегнатата и ефективна специализирана дейност на назначените управители. Управителите обаче съвсем не горят от желание да се съдерат от работа заради горещата благодарност на своя собственик. Те имат друго виждане за своята дейност - да увеличат до максимум онази част от разходите на фирмата, които отиват за собствената им заплата, да имат представителни скъпи офиси, яка служебна кола под ръка, дружина щатни лакеи, които да ги обгрижват (асистентки, шофьори, секретарки, гардове и пр.), власт и възможност да разполагат с парите на собственика за повдигане на собствената си значимост. И това, разбира се, да продължи колкото може по-дълго. За да държи агентите в крак със своите цели, собственикът поема значителни



агентски разходи



за добри заплати и служебен лукс на хората си, за премии, които да обвържат дохода на агентите с донесените печалби, и за изграждане на система за контрол, която да следи фирмените управници да не лентяйстват, да не крадат и да не работят в своя полза на гърба на управляваната фирма. В айнщайновски дух тук можем да отбележим, че агентските разходи нарастват пропорционално на броя съсобственици на една фирма и на квадрата на разстоянието, което дели собствениците от техния агент. Колкото по-далеч е управителят от взора на собственика, толкова по-спокойно може да преследва своя интерес за сметка на неговия и толкова по-скъпо е да се инспектират редовно делата му. У нас след



разпада на чорбаджийското стопанство



подценяваният преди агентски проблем става важен икономически фактор, от който ще зависи бъдещият облик на страната. Докато преобладаващият брой фирми бяха чорбаджийска направа (собственикът сам държи парите си, лично взема почти всички решения и пряко контролира наемниците си), агентският проблем се свеждаше до някоя и друга кражба, културен отдих, докато шефа го няма в офиса, и практикуването на нашия национален спорт - бягане от отговорност. Ерата на чорбаджийството обаче отмина: едни не се справиха и пазарът ги изхвърли. Други пък се справиха твърде добре, накупиха покрай приватизацията предприятия (а с тях и неефективната им, но все пак корпоративна форма на бизнес). Трети се разраснаха дотам, че собственикът вече не може да ръководи пряко и трябва да делегира все по-голяма част от управлението на агенти. Навлязоха у нас и чужди корпорации, също управлявани от агенти. Те заеха свой сериозен пазарен дял и изтикаха встрани местния дребосък. Така се появи една значителна вече и по брой, и по влияние в икономиката



класа на професионалните агенти,



управители на фирми, клонове и предприятия, които не са техни. Поради естеството на пазара (тесен, домашен и много зависим от връзки), при пълната липса на пазар за управленски услуги и ефективна конкуренция на конкуренция отвън и неразвита - както при всяка нова дейност - система за вътрешен контрол и вътрешнофирмена конкуренция и селекция на кадрите, българският агент-управител има много по-голяма степен на свобода от своя европейски аналог. Впрочем това не е местна особеност. Познавачи на ситуацията в Гърция, Сърбия и Турция констатират и там същото състояние на управлението на чуждестранните клонове и компании. В балканския си вариант агентският проблем ескалира в неподозиран размер на корупцията в управляваните от агенти частни търговски структури. Знам поне десетина шефове на чужди банки и фирми, прогонени за пряко вземане на подкуп или сключени "приятелски сделки" със свои или близки компании, което си е все същото. Изглежда, и местните, и чуждестранните собственици предпочитат да понасят агентските разходи и щети, вместо да ги минимизират със скъпи системи за контрол и планове за участие на агентите в печалбата. Това е симптом, че



средната класа набира мощ



и само след години днешните фирмени управители ще се еманципират като новата генерация собственици. Не е далеч времето, когато сегашните агенти ще станат инициатори на мениджърско изкупуване на управляваните фирми, ще бъдат новите акционери след първоначалните публични пласменти на акции, оператори на франчайз, който ще замени ефективните клонове и представителства или партньори по договори за изнасяне на дейности ("outsourcing") от системата на сегашните им работодатели. Може би едно такова агентско-чорбаджийско стопанство ще се окаже специфичният балкански бизнесмодел.