Периодично, особено след някой зрелищен разстрел на мафиоти, политически скандал или държавна криза, в медиите се появява гневен обществен оратор (ала Румен Леонидов), комуто е писнало от слабата власт и който призовава тя спешно да се втвърди. Следват спорадични изяви на възмутени политически фигури, които предупреждават, че с такива призиви свободата е в опасност и сме на ръба да повторим латиноамерикански или африкански сценарий. Факт е обаче, че вторите са по-малко гласовити от първите, аргументите им са скучно теоретични и застинали от времето на Чърчил (демокрацията не е съвършена, но нищо по-добро не е измислено).

Пък и мнозинството българи отдавна въздишат по мечтата за силен човек, който да му поеме юздите, някакъв нов Крали Марко, който с един размах да заличи страха му от мутрите. А ако трябва цената, която много хора са готови да платят, е отнемане на малко лични права. Какво пък, разсъждават тези българи, по времето на бай Тошо разказвахме вицове само под сурдинка, четяхме единствено "Работническо дело", но не си слагахме решетки по прозорците, а педофилите не се разхождаха из детските площадки. Впрочем обширно социологическо изследване на балканските нрави отпреди 5 години показа, че 42% от българите предпочитат управление тип "твърда ръка" и едва 36% залагат на демокрация на всяка цена. Дали мненията много са се променили оттогава?

На Слави Трифонов му подхожда темата. Личният му рейтинг е идеална илюстрация на засилващия се мерак елитът ни да бъде по-мъжествен, по-груб, да пипа с твърда ръка. Желанието си държавата, която по думите му е свързана с мафията, да покаже мускули срещу престъпността, Трифонов формулира наскоро така: "В България трябва да дойде да управлява човек, който има топки... да взима решения, свързани с носене на отговорност и най-вече да не го е страх."

Както обикновено, шоуменът говори каквото повечето българи си мислят. Наистина мутрите с екзотични имена успешно избутват политическите ни мъже на долните позиции в стълбицата на популярността. Спокойно можете да се хванете на бас, че от произволно избрани 20 души 19 ще знаят кой е Косьо Самоковеца, но няма да знаят кой оглавява парламентарната комисия по правата на човека.

Това перманентно чувство, че се движим сякаш под прожекторите на долнопробен гангстерски филм, може и да вдига адреналина, но дори и навикналите на екшън българи жадуват спокойствие, здрава храна и нормални граници на кръвното налягане. Напълно справедливо хората се страхуват, че могат да се окажат, без да искат, на бойното поле.

Какво прави държавата, за да ни пази? Каквото и да прави, резултатът нещо се бави. Полицията не може да ни оварди, съдът дреме, политиците и министрите са маскари, а всички вкупом - корумпирани от мафията. Оня ден НЦИОМ изчисли, че 53% от гражданите нямат никакво желание да отидат да гласуват, а 46% не виждат нито една партия, която да защитава интересите им. Простата логика на тези хора сочи, че най-добре е да се намери Твърдата ръка.

Тя съществува в много разновидности: от "да дойдат генералите" до президентска република. В български условия всеки едноличен играч, излъчващ сила, има големи шансове да стане всенароден любимец. Не че сме единствените: в Русия си имат Путин, ние си имаме Бойко Борисов, Богомил Бонев, Командира... Когато след убийството на Зоран Джинджич в Сърбия обявиха извънредно положение и за отрицателно време арестуваха всеки съмнителен, тук въздишахме съжалително, че не може да стане същото.

Някои обясняват бликналата електорална любов към Симеон Сакскобургготски през 2001 г. не като симпатия към политическите му идеи, а като носталгия по това, което той олицетворява - монархията, едноличната власт, бащицата. Пък и той самият не опровергаваше тази представа. Първо, никога не довърши изречение, с което да се откаже веднъж завинаги от трона, и второ, сам изрече обещания, присъщи на човек, размахващ железен юмрук. Сакскобургготски се зарече да махне депутатите, които не работят на ползу роду, и твърдо обеща възмездие да стигне бившите управници, окрали народа. На всичко отгоре намекна, че многопартийната ни система е сдала багажа.

За времето на мандата му се видя, че неговият маниер е твърде мек за родния вкус. Не случайно него го харесват два пъти по-малко хора, отколкото главния секретар на МВР. Значи пак ще търсим някой по-цар.

За разлика от всички предишни приказки по темата за твърдата ръка сега тя звучи малко по-сериозно. Защото освен че в локален план сме свидетели на редовната порция мутренски отстрели, ние сме част от глобалния свят, който трепери от терористични заплахи. Срещу тях засега е измислено едно противодействие - полицейщина. И докато в Щатите е обявено оранжево ниво на готовност, а край Уолстрийт пазят тежковъоръжени мъже, Джордж Буш има шансове да получи още един мандат. Ако се махне бронежилетката, има опасност пълнежът да издиша. Така е и у нас - срещу бинладеновците от местен и световен калибър ние трябва да покажем твърда ръка.

Слави Трифонов отрече, че ще прави партия, но я си помислете колко гласа би събрал, ако се накани да влезе и с двата крака в политиката. А ако съидейник му стане генерал Борисов? Ако за десерт към тях се присъедини, да речем, Яне Янев? Получава се голяма доза сила плюс необходимото количество национализъм и непукизъм. Разбира се, това е само хипотеза, но срещу нея няма шанс нито един слаботелесен политик, който бърбори за евроатлантически ценности и интеграция. А това звучи доста притеснително.