|
Не е тайна, че
Париж и Берлин не харесват неоконсервативните позиции
на Паси. Тези две европейски столици не са особено щастливи и от българските посланици, с които им се налага да работят.
На първо място това е Стефан Тафров в ООН в Ню Йорк, който, макар и перфектен франкофон, изпреварваше даже американците с идеите си около резолюциите за Ирак.
На второ място - Марин Райков в Париж. Франция дълго се колеба дали да му даде агреман. Макар и пребоядисан като перспективен син кадър, за него френската преса не пропуска да припомня, че баща му Райко Николов е бил вербовчик и водещ офицер на най-високопоставения френски шпионин в полза на комунистическия Изток - вече покойният министър на отбраната Шарл Ерню. Впрочем Райков няма приятели и във Външно, където е смятан за основен виновник за провала с българските медици в Либия през 1999 г., така че продължаващият му престой в Париж е цяло чудо.
На трето място е Николай Апостолов, по-известен у нас като "Йошката", пребиваващ в Германия седма година. Германски представители открито са изразявали мнение, че Апостолов е дискредитиран и са призовавали българската страна най-сетне да изпрати посланик в Берлин, за който да е ясно, че представлява България, а не себе си.
Само че годините си минават, а нищо не се променя. Установено е желязно неписано правило: когато един български посланик просрочи 4 години престой в чужбина, той остава много, много дълго, може и 10 години.
Макар че нормалният мандат е 3 години, 8-а година започна в в Лондон Валентин Добрев, и той кадър на СДС от червено потекло. Макар че нито Добрев, нито горепосочените да са назначени по предложение на Паси, той е в основата на тяхната "несменяемост".
Президентът
Първанов се оказа прекалено мек по въпроса за посланиците.
Със сигурност на него му се иска да изпрати в ООН, в Париж и Берлин "проевропейски" посланици, но желанието не е достатъчно. Механизмът е такъв: Външно (правителството) предлага, президентът одобрява (има право и да не одобрява, но не е известно да се е ползвал от него). На работно равнище биха могли да бъдат съгласувани някои по-безпроблемни кандидатури, а по-ключовите би следвало да се договарят между Сакскобургготски и Първанов. Премиерът обаче почти не се меси в тази област, а Първанов естествено не иска да слиза на по-ниско ниво и да влиза в пазарлъци с Паси. Има няколко случая, когато Първанов успя да изпрати свои хора, но на важен пост замина единствено посланикът към Белгия и НАТО Емил Вълев. Всеки път договорките вървяха в пакет и печеливш поне на пръв поглед изглеждаше външният министър. Паси успяваше срещу един "президентски" посланик да урежда по няколко "свои".
Теоретично Първанов би могъл да престане изобщо да разглежда кандидатури за посланици, като знак към премиера, че не е съгласен с установилите се механизми за тяхното съгласуване. Президентът би могъл също, когато Паси предложи кандидатура, която не му харесва, да "цака" с по-силно свое предложение. Но той не го прави. Вместо това търси компромис. Напоследък се договарят относително малки групи посланици за не особено приоритетни столици. По правило това са дългогодишни дипломати, една част от които са хора с връзки в президентството, а друга са от екипа, пряко обслужващ Паси. Назначенията в Париж, Берлин, Ню Йорк, Лондон, продължават да "висят". Въпреки спряганите в пресата имена, "движение" няма.
Все пак има група
имена, за които се водят преговори.
За Румъния се стяга Коста Андреев, шеф на отдел"Човешки права" и член на Българското дипломатическо дружество (БДД), което е близко до президента и до неговия екип от съветници. За Израел се готви Петко Димитров, дясната ръка на Паси по либийската драма, който обаче също има приятели в БДД. Заместникът на Паси Иван Петков със сигурност ще замине за Страсбург като представител на България в Съвета на Европа, защото за там няма нужда от агреман. Кадровикът на Паси Максим Гайтанджиев много иска да замине посланик в Лисабон и Първанов едва ли ще го спре. Същото се отнася за протоколчика на Паси Иван Димитров, който си е харесал Дания. Директорът на дирекция "Европейски държави" Петър Воденски се готви за посланически мандат в Кипър. Кандидати за посланици на хубави места са други двама заместници на Паси - Петко Драганов и Катя Тодорова, но за тях няма нищо конкретно.
Продължава да "виси" и примамливият пост във Виена. За там, където мандата си просрочи Елена Кирчева, се спряга името на шефа на кабината на Симеон Сакскобургготски Ради Найденов. Практика при всички български правителства е в последния момент да уреждат своите хора с посланически постове.
Сигурно това е основната причина, поради която до последно
ще се бави и законът за дипломатическата служба,
който трябва да уреди не само статута на дипломатите ни зад граница, но и ясните и прозрачни процедури за избирането им. Оттам и порочната практика посланици никога да не завръщат в родината, а да прелитат от столица в столица. Добър пример е Стефан Тафров, който вече обиколи 4 поста. Посланици не са се явявали на изслушване от Народното събрание преди да заемат поста си още от времето на правителството на Любен Беров. А парламентът и да иска, не може да спре назначение. Това позволи на тогавашния назначен посланик в Кипър Алексей Подлесни да каже чистосърдечно на депутатите, че не е чел нищо за Кипър, но ще прочете, когато пристигне там. Липсата на правила ще допуска подобно поведение и в бъдеще.
