На 6 май в либийския град Бенгази кошмарен сценарий става реалност за пет български медицински сестри и един палестински лекар. Съдът ги осъжда на смърт, защото са заразили 400 деца с вируса на СПИН в болницата, където са работели.

Съвсем ясно е, че за да се стигне до такова ужасяващо заключение, в уравнението са били включени известен брой външни фактори - в случая широко незнание на местно равнище как се предава ХИВ, политическа необходимост да се намерят подходящи изкупителни жертви, кафкианска съдебна система и силна ксенофобия. Гласът на разума би възразил, че "това не може да се случи у нас". Но в кратката история на СПИН-а вече има достатъчно доказателства за политически грешки и цинизъм - от мълчанието на бившия президент на САЩ Роналд Рейгън до отричането на южноафриканския президент Табо Мбеки - и затова можем да се опасяваме от най-лошото.

Д-р Люк Монтание, един от откривателите на ХИВ, даде следните показания пред либийския съд: "Това може да се случи не само в тази болница, но и в много други, особено в педиатрични болници". Неговото проучване на епидемията в болницата в Бенгази показа, че инфекциите са започнали много преди българските медицински сестри да пристигнат в Либия. Но съдът не взима под внимание заключенията му. В сп. "Нейчър" от 15 юли 2004 г. Монтание посочва, че думата "рекомбинантен", използвана от него в доклада, за да обозначи естественото рекомбиниране на вирусите, е неправилно преведена в решението на съда, за да се внуши, че подсъдимите са манипулирали генетично вируса. Първоначалните обвинения, че те работели като агенти на ЦРУ и Мосад, отпаднаха без много шум и бяха заменени с предположението, че шестимата са участвали в импровизирано изследване на СПИН.

Аз не съм нито здравен специалист, нито правозащитник, нито българин. Затова лесно можеха да ми убегнат кратките съобщения, публикувани в печата в деня след произнасянето на присъдите. Но мой приятел българин ми обърна внимание върху тази история и успя да ме убеди да направя нещо по въпроса. Докато "шестимата от Бенгази" чезнат в либийски затвор (често лишавани от храна и вода, някои от тях в тревожно здравословно състояние), онези, които би трябвало да окажат натиск на либийския режим, действат прекалено предпазливо. Отношението към непредвидимия полковник Кадафи, който се опитва да поднови приятелските връзки със Запада, е изключително любезно; на българското правителство се казва да води "тиха дипломация", за да не би либийските власти да се ядосат (това, разбира се, няма нищо общо със стремителното поскъпване на петрола); правозащитните организации са изцяло заети с Ирак, Афганистан и Судан. Смъртните присъди бяха обжалвани - което в Либия изглежда е друга форма на юридическо протакане.

Много хора по света се отзоваха щедро на нашия призив (www.nishand.org) и ни вдъхнаха сили да продължим да бием тревога. Но сега вече трябва да се премине към действия. Ако ставаше дума за вашата сестра, майка или съпруга, щяхте ли да се задоволите с "тиха дипломация"?

(Със съкращения по БТА)



*Пол Хавиланд, координатор, Проект за солидарност с българските медици,pchaviland@yahoo.fr