Това нещо "култура и изкуство" звучи двусмислено за ушите на много хора. А "фестивал на изкуството" на повечето им звучи като някаква хитринка, чрез която едни люде искат да си прекарат весело за сметка на едни общи парички.

Асланът Дачо мисли точно така. Той се позамогна трудно, държа за известно време чейнчбюро, то завехна. После Дачо отвори магазинче; продава мотопеди. Дачо е подозрителен към всички, които приказват по радиото, телевизията и вестниците за изкуство. Звучат му скучно, претенциозно и има чувството, че от просякинята на ъгъла, протегнала ръка към джоба му, ги

отличава само известна тренирана бъбривост и наглост



Дачо не ходи на театър, не купува книги, не посещава вернисажи; за такива перверзии като балет, опера или симфонична музика да не говорим.

Като реши да почине и да се повесели, Дачо отива да хапне и пийне с другари в някой ресторант. Там чувството, че го работят финансово, не е така силно поради набитата от родителите му в главата още от детски години сентенция: "Хапни си, пийни си, това ще ти остане." Дачо с намигане притуря и секса към житейските хубавини - "да хапнеш, да пийнеш, тия три неща".

Но странна работа.

Последно време Дачо все повече го тегли към ресторанти с музика. Примерно Кати или Азис да му попеят, а на него да му стане едно такова хубаво и жално... Иначе секс, ядене и пиене вече дал Господ в изобилие, а някак взе да му поомръзва, пустее му някак вътрешно. Дачо взе да усеща лека тяга



към душевното, що да не речем... към красотата



По-далече от Азис тази тяга може и да не го додърпа, но Дачо в скалата на ценностите си качи малко мнението си за Моцарт. Не че го слуша, това не, но не му се и подиграва - щото и той музикант, и той за душата работил, макар малко цигу-мигу, по-слаба ракия от Азис.

Дачо например фестивалът "Аполония" не го вълнува никак. Обаче жена му вика: айде да идем на концерт на Руши Видинлиев, така и така сме в Созопол, само осем лева е. Дачо отиде, поседя, после ресторантът му се видя по-различен, по-интересна му се стори вечерта. На другия ден на плажа разказа на Цецо и Стела, че е бил на концерт, имало и модерен балет на сцената, момичета хубави, не било лошо. А Цецо и Стела какво да разкажат в отговор? - че яли салата от миди, мешана скара и карагьоз, а Цецо пил три ракии, чудел се дали да пие още една, ама се отказал... И като се прибрали, едно куче лаяло, та едва заспали. И така.

На Дачо тия двамата за първи път му се видяха малко прости.

Дали не е Дачо



пример за мъчителната постъпателност на естетическото?



Предвид това, че може би чедата му ще израснат с мисълта как Моцарт също става, ако го харесваш, и че в някои случаи изкуството може да е самостоятелна житейска ценност, примерно не по-малка от торба цимент, агне за Гергьовден или кожено яке от "Илиянци"?

Възможно е, времето всичко показва.

Като говорим всичко това, не го правим, за да подиграем грозно Дачо. Дачовото здравомислие е донякъде и лична имунизация срещу вероятна свръхпопулация от псевдотворчески културни ята, едни такива скакалци на "обговарянето" и ревностни адепти на кастовата самодостатъчност.

Но завършилата преди дни 20-а юбилейна "Аполония" като най-компактен, най-представителен и най-закален наш фестивал на изкуствата ни накара да се замислим за някои неща.

Успява ли фестивалът да запази своята поза на "касталско" общество, радващо се на селектирана публика, и в същото време да отвори вратички за Дачо и компания, защото, какво да крием - Дачо е жизнен съгражданин с бъдеще?

Какви са тенденциите за промяна в диалога "творец-потребител"?

Фестивалите на изкуствата - с "Аполонията" като емблематичен пример - осъдени ли са на перманентен икономически стрес?

(Защото финансовият комфорт невинаги е гарант за качество, но перманентният стрес е гарант за организационна и творческа нервност).



А 70 000 лева е бюджетът само за музикалната програма



според Маргарита Димитрова, изпълнителен директор на фестивала. По обясними причини музикалната част е най-скъпата, както и най-силно представената на "Аполония" (едва ли има нужда да описваме професионалния път на Димо Димов). Всъщност няма да сбъркаме, ако кажем, че музиката на "Аполония" е ракетата-носител на фестивала. Тя гарантираше по-нисък цензурен пресинг през тоталитарните години. Като по-неидеологизирано изкуство музиката и съответните й селектирани годишни постижения на "Аполония" осигуриха най-неизменната част от фестивалния облик. Иначе службите следяха "Аполония" отблизо, това също е общоизвестен факт. Но не се престараваха, декадансът на системата им действаше умиротворително. А после се заеха с преуспешен бизнес; Дачо бая концерт има да наваксва, докато ги стигне в печалбата.

Музиката на фестивала (съвсем относително) се дели главно на две - звезди и спектакли за по-широко ползване и блестящи интерпретатори (а Димо от това разбира) на класиката. Тази година например освен Милчо Левиев, Руши Видинлиев, "Фамилия Тоника" и Йълдъз Ибрахимова в първата част следва да отдадем дължимото



на сонатното дуо Веско Ешкенази и Людмил Ангелов



във втората. Двамата виртуози на концерта си в Археологическия музей показаха, че някои неща могат да бъдат за малцина, но по степен на съпреживяване стрелката да достига максимума. Веско Ешкенази, концерт-майстор и лидер на един от най-известните оркестри в света - Кралския концертгебау оркестър в Амстердам, е удостоен с честта да обладава цигулка "Гуарнери", а Людмил Ангелов е желан гост за всички престижни зали по света. Не бяха най-шумната проява на "Аполония", но концерти като техния създават дискретния блясък на фестивала.

Иначе в останалите изкуства, в театъра и литературата например, личи тенденцията за деклинация в социалната роля на автора. От автора-учител, заел месианска поза, който талантливо назидава, към автора-компаньон, който разсмива, плаши, забавлява. Комуто се прощава, ако е малко по-задълбочен, но не и ако е скучен.

Или - на мястото на Георги Джагаров е Теди Москов, на мястото на "Прокурора" е "Клетка за сестрички" (реж. Здравко Митков). Но то не е аполонска тенденция, а световна.

Интересен съпътстващ факт на тази юбилейна "Аполония" беше



много силната литературна програма на кафене "Хеликон",



която до 7 септември се посъстезава с аполонската. Известната верига книжарници беше привлякла водещи имена в литературата - Георги Данаилов, Кристин Димитрова, Деян Енев, Алек Попов, а гвоздей беше сърбинът Вук Драшкович с романа си "Нож". Авторът установи и друг интересен факт - на алтернативни литературни вечеринки. В къщата-музей на художника Александър Мутафов например, където се помещава студиото на радио RFI, се представяха книги на съвсем млади поети, водени от собственика на литсайта "Словото" Мартин Митов. Което говори, че аполонската публика сама по себе си е ценност. Каквито са например семейство Дани и Георги Сотирови от София - няма "Аполония", която да са пропуснали през тези 20 години.

А Дачо?

Точно такива като Дачо могат да съблазнят "Рашковците" по улиците на Созопол. Това е една от находките на фестивала, неостаряла още - че съблазънта може да те вдигне до звездите, а не само да те бутне в калта.