Източните медии мълчаха за Хайнер Мюлер, а западните пишеха, че всеки свой гост той изпращал с щедри подаръци - коняк, уиски, ром и хавански пури. Това не беше лъжа, но не беше и истина.
Нито лъжа, нито истина - неясно, нали? Не се дразнете; сега ще обясня.
Тези подаръци той ти ги връчваше, когато си тръгваш, в жълта книжна кесия; в нея имаше от онези миниатюрни бутилчици, които стюардесите в самолета поднасят. А в източния блок хаванските сигарас бяха на безценица и не им обръщахме внимание; ценителите като Хайнер Мюлер бяха изключение.
Като дете той бил Хитлерюгенд, като възрастен - в Щази. Но и това е хем истина, хем не е.
През 1933, когато Хитлер взима властта, бащата на Хайнер Мюлер като социалдемократ бил пратен в концентрационен лагер; пуснали го, когато се научил да реве "Зиг хайл!"; Хайнер влязъл в Хитлерюгенд. След войната Хайнер Мюлер превеждаше Шекспир и стана най-големият немски драматург на своето поколение. В Източна Германия пиесите му бяха забранени; те се играеха в Западна Германия, която го направи милионер в дойче марки (еврото беше още в проект). Всеки път, когато се връщал от Западна Германия, Хайнер Мюлер пишел за Щази отчет с кого и за какво е говорил. Отчетът съдържал разсъждения на такива недостъпни за офицерите от Щази теми, че те само се почесвали по главите.
За Хайнер Мюлер се знае, че той пренесе шекспировия монолог в съвременния театър. Пиесите му са тежки за гледане и трудноразбираеми. Най-ясната му реплика е, че ако 2+2=4, тогава четирима германци са по-глупави от двама. Когато двете Германии се обединиха, той каза, че капитализмът е свинство и продължи да превежда Шекспир.
Най-известната му пиеса е "Хамлетовата машина", в която той смесва Шекспир, западногерманската терористична група Баадер-Майнхоф, убийството на американската актриса Шарън Тейт от сектанта Чарлз Мансън и потушаването на Унгарското въстание през 1956. В дните около събарянето на берлинската стена "Хамлетовата машина" се играеше в Берлин всяка вечер с променен текст; Хайнер Мюлер дописваше диалога според случилото се през деня.
Тачеха го, защото и от двете страни на желязната завеса немците тачеха съотечествениците си, постигнали световна слава. Дори на една Олимпиада спортните им журналисти събраха броя на олимпийските медали на двете Германии, за да докажат, че немците щяха да са първи, ако се бяха състезавали като една нация.
Колко странно. След Олимпиадата в Атина през 2004 прочетох, че ако европейците се бяха състезавали като една нация, равносметката ЕС-САЩ щеше да е 82 златни медала за ЕС срещу 35 за САЩ. Сякаш това има някакво значение. Макар че визията за европейска нация е от голямо значение, колкото и далечна да е тази визия.
Онзи ден NYT (Ню Йорк таймс) ме върна в годините на Хайнер Мюлер, когато тогавашните терористи окървавиха олимпийските игри с атентат против спортистите от Израел. На 13 септември 2004 NYT запита читателите си какво е общото между папата и Карлос Чакала (Илич Рамирес Санчес), най-видният убиец-терорист през седемдесетте и осемдесетте години на ХХ век. Отговорът на NYT гласеше: И папата, и Карлос Чакала порицаха терористите, че взеха заложници-французи. Чакала смятал, че всички средства са позволени срещу империалистическия агресор, но за Франция трбвало да се направи изключение, понеже тя се противопостави на агресията.
По времето на Хайнер Мюлер такива като Карлос Чакала влизаха с туристически визи в България, където никнеха табелки "кЪмпинг" и "The beach is saved", което трябваше да означава, че плажът е охраняван, а не "охраняем", както пишат сега. Най-непретенциозни бяха летовниците от СССР, а от тях най-непретенциозни бяха едни, които екскурзоводите от Балкантурист наричаха "тюбетлийките" и развеждаха групово. Като седнали едни такива на закуска и като не знаели как да постъпят с пакетчето чай в чаената чинийка, нашето отворено екскурзоводче им обяснило да лапнат пакетчето и да пият гореща вода и после отговорникът ги видял как те седят чинно около масата и на всеки от устата му виси конец с етикетче и работата стана дебела и стигна до съветското посолство, но не това искам да разкажа, а колко хрисими бяха тюбетлийките, сред които се появиха едни от най-жестоките шахиди и колко доволен трябва да е сега Карлос Чакала в своята килия.
Когато Хайнер Мюлер умря 66-годишен през 1996, "Берлинер ансамбъл", на чиято сцена бяха отеквали безброй антикапиталистически и антипазарни реплики - по жестока ирония на съдбата - се готвеше за приватизиране. Преди това шведските социалдемократи си търсеха лидер; липсваше желаещ за премиерското кресло. Това бе краткото щастие в живота на Хайнер Мюлер, който твърдеше, че лидери има тогава, когато има стадо.
jugdkjahsdcj
ghj, ghj, ghj, gjk, g,
Да си призная не можах да стопля този път, що Д.И. е написал тази статия... заради тюбетейките ли или тоз германец...