Според Платон най-политическото нещо в държавата е образованието, ако тя се схване в същностния смисъл на полис - справедливо и добро съсъществуване, съграждане от съграждани. Като изтънчване на душата за участие във всеобщото, то е решаващо условие за всяка дейност - от пазенето на закона до направата на грънци, от делата в семейството до войните между държавите. Разбира се, образованост има и в софистическото говорене на все по-хитри приказки. Те представят интереса на говорещия - да изпъква над общите дела. Надделее ли този приказлив вид, полисът отслабва, а с това - и всичко в него: законите не се спазват, грънците се изкелефещват, семейството се разпада, а войните се губят.

Добре е да се каже това покрай сеутнята около образователната политика в българската държава, където сценичният ентусиазъм заменя сериозната работа.

Най-напред - с детинско баене за съгласие, което трябвало да има над и междупартиен характер. То явно ще свърши с разделянето на куклите (за десните) и парцалите (за левите). Не е трудно да се види, че десницата има повече клиенти в подборни средни и висши образователни равнища, достъпни за хора с висок имуществен и съсловен ценз. Дори при ниските абсолютни стойности относителният дял от държавните разходи за тези нива надхвърля европейските норми. Човек и да не е депутат, знае, че



по си струва да се източва университет, а не селско школо



Затова се откриват "елитни" и висши, а се закриват начални и основни училища. Левите и етническите партии, имащи уж защитни функции, са опитни в разпределяне на тънкия бюджет сред колкото се може повече ползватели. Без да е Троцки, всеки се сеща, че разпределящият никога не се забравя - до самозабрава. Нали идат избори, пейзажът се пълни с обещания за "всичко най-хубаво за всички", нищо, че няма центристи в харченето на бюджета.

Има ги обаче симптомите, разреждащи политическия паркет. Те избиват в загриженост от етнодемографска и образователна криза. Зад нея личи маенето "Как утре да има пенсии, а днес да няма деца?". Полезно е да се знае, че ключовият европейски въпрос държавнически се задава още в тезисите на др.Тодор Живков за работа с младежта.

Някъде по тези времена покълна един подпартиен консенсус, с който обществото (да прощава баронесата, но го има) се реши на бездействие за и към деца, макар всеки пооделно силно да милее за потомството. Дотам, че някои уредиха специални училища и норми за своето. Там "на общо основание" попадаха и лица от простолюдието. Това бе еднакво облагодетелстващо и корумпиращо с усета, че висока квалификация у нас е невъзможна и безсмислена за лична реализация, ако не е подплатена с партийност. Той разсея възрожденския унес, че образователната система изобщо, и българите в частност, имаме изключителни способности да трупаме опит чрез учене.

Днес бездействието е пълно, а държавата - все така словесно загрижена. Не беше ли така, първолаците нямаше да намаляват, училищата щяха да се ремонтират навреме, учителите и професорите биха били заплащани поне като лейтенантите. Дори в бедстващата община Созопол щеше да има гимназия и две-три читави училища,



не само гимназиоподобни къщи - без и въпреки държавата



Към всичко това се прибавя трусът от общата деквалификация. Обикновено тя идва след загубени войни и стопански депресии: фронтоваците се връщат в гражданския живот, където приемат правилата на победителите; заетите свикват с падащото заплащане, защото зависят от произвола на работодателя. А държавата е винаги с победителите и работодателите, ако не е най-големият от тях.

За век България е преживявала това поне три пъти, ала последният бе най-болезнен. Деморализиращият пакт за взаимоизгодна търпимост между управляващи и управлявани през социализма, загубената Студена война, бързото рухване на уж вечния ред, смяната на собствеността и отчасти на елита, задвижването на държавата в посока, противоположна на дотогавашната, са фоновите условия, на които лъсна непригодността на традиционния образователен модел за променящи се условия. Те се наложиха без съпротива, напук на витиеватите стражи на българския гений. Но да оставим онези, които трудно се справят с противоречието как, божем, кадърен народ позволява пак да го докарат до мизерното положение, което така мазохистично описват.

По-важно е да видим



логиката на поредното оцеляване



с пестелив разход на интелектуални усилия и пълна липса на самоотверженост. Едни се затвориха в "личното ползване", други се отвързаха към чужбина, трети захванаха дейности, смятани от самите тях за недостойни, четвърти прекрачиха писани и неписани закони, пети се върнаха към природата. Почти всички, които можеха, пратиха децата си в странство - изтласкана мъст към лъжливата държава. Най-героично постъпиха променилите се чрез самообразование и безкористна взаимопомощ. Те бяха и са най-малко. И докато изживяват моралната си победа, останалите все повече се приближават към познатите предвоенни норми - над 50 % от пълнолетните без средно образование, но щастливи почти по Еклесиаста. Естествено, че всеобщото като държава никак, ама никак няма да ги интересува. Пък и какво да ги интересува, когато едни нищо и никакви учебници са по-скъпи от GSM-сметката. И к'ъф Платон, та Платон, бе?