Предчувстваме празнична тръпка. Утре е Денят на независимостта. Компенсираме неудобството от оскъдното наличие на такава дума в хилядолетната ни история със спасителните пулсации на онази неунищожима духовна общност, която е замествала държавата и е съхранила нейната обединителна идея. Но ако скриваме комплекс спрямо продължителността на нашата историческа независимост, идват добрите новини за утехи или поне обяснения. Днес независимостта несъмнено придобива друго значение и приема други измерения. Трябва да се откажем доброволно от нея, за да защитим или възстановим свободата на далечни поробени народи. Не можем да преценим как и кога ще свърши тази зараждаща се тенденция, но тя боде в очите не само българския съвременник.

Кой определя



състоянието и степените на демокрация



в отделните страни и може ли тя да се присади със сила? В тези случаи националният суверенитет, поставен на сериозно изпитание от предизвикателствата на глобализацията на съвременния ни свят, отстъпва пред властната зависимост от международни организации, междудържавни институции и от хармонизиращото се законодателство. Границите между "външни" и "вътрешни" работи се размиват. Това размиване, разбира се, далеч не се отнася, и то поравно, за всички. Но принципът за този отказ споделят всички. Жан Пол Сартър твърди, че Бог ограничава нашите представи за свобода.

А къде е правото на различие? То е стойностно тогава, когато не противопоставя, а облагородява. Думата независимост изглежда днес старомоден израстък от миналото. Дори навява отегчителна досада, която някои от "новите млади" с насмешка обявяват за ретроградност! Къде по-завладяващо звучи гръмовното съобщение, че тази или онази партия, начинание, реформа, личности са подкрепяни в чужбина.

Този вкоренен рефлекс от минала зависимост и от търсене на реноме в чужбина днес само е по-изискано гримиран. Нали маркираме началото на нашата държава с подписването на договор с Византия!

Непривлекателната представа, че балканските кризи са непредсказуеми, неуправляеми и съпроводени с варварства, е една от малкото константни величини в камуфлажната панорама за Балканите. Нашумялата книга на Робърт Каплан за Балканите - учебник за новопокръстените американофили и балканоексперти, има подзаглавие "Пътуване през историята". Само тук можело според автора автентично да се пътува през историческите глъбини. Президентът Клинтън открил тази книга в книжарница на жп гара, зачел се в нея и после



обявил Каплан за вселенски балкански експерт



Излиза, че само по нашите меридиани балкански единствено в Европа могат да се видят изчезналите в цивилизования свят вируси на размразен национализъм, патриархална леност, архаична изолация, племенни вражди и допотопни жестокости. Почти наравно с Ирак и Чечения. Но Европа също има балкански синдром.

Ако убийствата на президента Макинли, на премиера Карно или на канцлера Долфус се възприемаха като Шекспирова трагика, несъвместима с традициите на лоялните политически разпри, застрелването на сръбски или гръцки крал, български и румънски министър-председатели или хърватски парламентаристи бе посрещано като рутинно потвърждение за неунищожимите дивашки нрави в район, разположен в Европа, поради милостта на географията! Политическите кризи тук се наричаха балкански, а не източни поради опасението да не се обидят японците, персите или арабите. Тези предрешени детерминанти мотивират злонамерените съмнения относно националния ресурс на българите, определяни като най-неподготвените балканци за самостоятелен държавен живот.

Цивилизована българска акция от 22 септември 1908 г. сложи траен край на отрицание на тези клишета. Тя бе проведена



по всичките правила на модерната политика,



която най-сетне бе тогавашното отрицание на тези предразсъдъци. Анексията на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария през есента на 1908 г. има и перфидната цел да насочи Сърбия към българските земи в Македония, за да се изострят балканските противоречия в източната част на полуострова. Русия изоставя Белград поради устното споразумение в Бухлау през септември 1908 г. между граф Изволски и барон Ерентал. Виена дава съгласие за преминаването на руски бойни кораби през Проливите. Но барон Ерентал съвсем не по аристократическата етика ловко излъгва граф Изволски. Изпълнена е само онази част от уговорката, според която в замяна Русия приема окончателната анексия на Босна и Херцеговина. Това отново изостря нервното подозрение на Русия към немския свят, утвърдило се по време на Кримската война (1853-1856).



Но тези драми смущават българите



Пред тях се изправя внезапна възможност. Те доказват за втори път след Съединението от 1885 г., че само подготвеното дело може да се възползва от шансове. В този дипломатически ребус, пълeн с коварства и заплахи, българите запазват спокойствие и дочакват своя час. Техните водачи бяха родени в робство, но не трепереха пред силните и умееха да строят пътища към независимост.

Опасните предизвикателства пред нашите предци като че ли са ги правили повече самостоятелни! Те намериха дързост, мъдрост и средства, за да отхвърлят тежка предопределеност. Така гневно премахвахме приписания ни "срам по челото"! Защото независимостта като порив и цел никога не умира, дори и за зависимите! Тя става вечна само ако е удобно обяснение за робска леност или битово удобство! Някога Д. Благоев установи, че три четвърти от промените у нас идват отвън. Ако и сега е така, с упование очакваме все пак поне проявите и резултатите от едната четвърт! Това е ведрата ни надежда в тревогите около Деня на независимостта!