Снимки: личен архив

Професор Владко Панайотов е роден в село Бяла черква, Великотърновско. Като го питат за родното му място, той винаги уточнява, че е от селото на знаменитите българи Бачо Киро, Цанко Церковски, Райко Даскалов. Фамилията му е свързана и с четата на Бачо Киро, и със земеделското движение по-късно. "Аз съм от род с кипяща кръв, който не е в състояние да живее по стандартите", смята 53-годишният професор. През 1977 г. е завършил Химико-технологическия факултет при Менделеевия университет в Москва, последвала и аспирантура в Минно-геоложкия институт в София. Без конкурс (направили изключение от железните правила тогава) започнал работа като научен сътрудник в катедрата по обогатяване на полезните изкопаеми. Със златен медал на Пловдивския панаир е удостоена неговата безцианидна технология, внедрена в обогатителната фабрика в Рудозем, която за времето си е била с огромен икономически и екологичен ефект. Германската фирма "Хумболд Ведак" и дъщерната й ЕКОФ пращат експерти да проверят на място ефекта от тази технология. За нея през 1991 г. го удостояват със званието "Инженер-обогатител на България". Подкрепен от ЕКОФ, проф. Панайотов започва да обикаля далечни страни - Чили, Перу, Боливия, Австрия, Белгия, Франция.

-----------------

Да сте виждали чешит като него? Той е врящо гърне от страсти, хумор, увлечения и романтика, избиващи в неочаквани посоки с еднаква сила. Корифеят в минния добив е шеф на Минния колеж "Св. Иван Рилски" в Кърджали. Едва ли студентите му знаят, че той е цар на саксофона, майстор на спорта по бокс и ексолимпиец. През 1976 г. Владко Панайотов е в националния отбор по бокс за олимпиадата в Монреал. Точно тогава обаче е трябвало да направи избора на живота си - олимпиец или аспирант. Спечелила науката. Като студент в Москва пък е бил кандидат-майстор на спорта на СССР в "Динамо". Той е и колекционер на определени книги в оригинал, на музика, както и на съдби - в ексклузивни интервюта. В момента притежава над 2000 музикални диска. Луд е по френските шансони, още повече по италианските певци от недалечното минало Челентано, Джулиола Чинкуети, Джани Моранди. "Аз съм неистов събирач, имам от първата до последната песен на любимците си", хвали се колекционерът. Направил чудеса, за да хване юбилеен концерт на Салваторе Адамо, но не успял и още го е яд. По-късно обаче започнал кореспонденция със сестра му Джована, на която доверил, че много обича да слуша песните му, но че в колекцията му липсвали някои от любимите му парчета и че той много ги иска. И разбира се, ги получил. В завидната фонотека на професора има и цели раздели със записи на



автентичен фолклор от Индия, Чили, Мексико,



Боливия, Бразилия. "Това е изключителна музика. Усещаш магическата сила на Андите, а звуците на боливийските малки китарки шаранго и сампоня направо омагьосват."

Панайотов внезапно насочва разговора към страстта си да прави интервюта с бележити личности. Още като студент в Москва не пропускал организираните срещи с каймака на руската интелигенция. На младия Владко тогава обаче не му било достатъчно само да слуша, той искал разговори насаме. И започнал. Първото си интервю направил с човека, който поддържал технически лабораторията на факултета. "Гледах го - особняк един, накичен целия с ордени и медали, явно ветеран от войната. Оказа се ексразузнавач, хвърлен зад фронтовата линия. Разказа ми целия кошмар отвъд. Като четеш литературата за онова време, е едно, но когато живият герой ти разкаже, ооо, съвсем друго е! Тогава видях другото лице на войната", спомня си той. И подчертава, че винаги търси да открие втория и третия слой на официалните версии за всичко, което е история.

Това е поредната, една от всичките му страсти. Събрал е мемоарите на всички руски военачалници от Втората световна, както и тези на германските и на американските. Освен книгите колекционира и всевъзможни филмови доказателства - документални кадри, видеофилми. Чете, гледа и анализира, отива на съответното място и после сам сглобява мозайката на събитието. Така констатирал, че



тримата армейци не са забили съветското знаме на Райхстага



в деня на битката, а на следващия ден. Според него те са направили монтаж от записи и са подвели Сталин. Професорът пази и интервютата си с шофьора на маршал Жуков, със секретаря на Пиночет, с партизанския командир и пръв издател на "Работнически вестник" у нас Нецо Гарвански, с доста съвременни български политици. Смята да ги издаде след не по-малко от 20 г.

През 1993 г. успява да си уговори 10-минутна среща с Тодор Живков, който по онова време е под домашен арест във вилата си на "Секвоя". Отишъл въоръжен с диктофон и камера. 10-минутката продължила два поредни дни по близо 3 часа. "Любопитното е, че Живков не каза нито една лоша дума за настъпилата демокрация, за радикалните промени, за новите процеси. Никого не обвини. Само посочи, че не трябва да се бърза, че тези промени са закономерни, но трябва да се правят по-бавно и разумно. Говорихме много, нагласих камерата на статив и пазя записа. Лично за мен беше интересно да видя оценката му за комунистическия режим и за новото време. Живков призна, че винаги е знаел слабостите на режима. Каза ми: "Този ред погубва сам себе си, не е жизнеспособен, самоизяжда се, властта се корумпира. Трябва да се приложи друг модел." За следваща среща оставихме въпроса защо той не е създал и наложил крути мерки и здрав ред. Но се разболя и не можахме да поговорим още", разказва професорът.

Легендарният според него Нецо Гарвански пък разкрил как заради емоционалния му изблик са пострадали много хора, как той се е сблъскал с комунистическата номенклатура и какви последствия е трябвало да понесе. "Моята цел беше да видя съдбата на героя от другата страна. Винаги ме е привличала темата за приятелството, за предателството, за героизма", споделя Владко.

За първи път попаднал в най-големия открит рудник в света "Чукикамата" по време на режима на чилийския диктатор Пиночет. Именно до него мечтаел Владко да стигне, пък да му спретне едно интервю, макар да не е журналист. Настанили го в хотела на близкото до рудника военно подразделение. Тогава пристигнал командирът и взел да го разпитва за промените у нас, за това как е възприеман диктаторът. "Беше много сложен разговор, по-скоро особен вид разпит. Трая почти до зори. Може би ми е повярвал, че не съм в страната му с лоши намерения. Накрая смъкна портрета от стената и ми го надписа", спомня си той. Мисълта, че може да пострада имиджът му на учен,



ако на връщане открият портрета на Пиночет,



го принудила да го скрие на дъното на куфара, грижливо увит във вестници. За това сега Владко говори през смях. "На никого още не съм го показвал. Но после си набавих и на Салвадор Алиенде. Струпал съм вкъщи всичката литература, която дава информация за живота и режимите и на двамата, страхотно интересно е да се чете това", казва той. Питам го дали не смята да издаде собствени мемоари и интервюта с всички знаменитости, с които се е срещал. Отговаря, че не бърза. "Имам още работа. Трябва да се добера до българските президенти и до още неколцина от големите ни политици. Аз съм добронамерен, у всекиго търся положителното", уточнява професорът.