Десетилетието безпрекословно навеждане на родните икономически власти пред всяко хрумване на поредния мисионер от Международния валутен фонд превърнаха страната в любимо опитно поле за изпробване на най-нелепи и разрушителни мерки. И ерата на безропотното подчинение сигурно щеше да продължи още дълго на наш гръб, ако не бе поведената от година насам



фарсова кампания срещу кредитирането,



в която фондът няма насреща си навикналите да изпълняват всякакви разпореждания български чиновници, а пряко се възправя срещу икономическия интерес на международните финансови гиганти, които си напазаруваха български банки. На местната администрация тук е отредена ролята на пияния морков, когото и едната, и другата страна подритват. (Само със силата на инерцията можем да обясним защо изобщо България е въвлечена в играта на преговори с фонда. Преди помагаше оправданието с парите, дето ги чакаме.) Всяка смислена държава има политика за подкрепа на кредитирането, плаща пари и поема рискове, за да има местният бизнес по-лесен достъп до заеми. А нас ни натискат с извънредни мерки да възпираме кредита. И сочат



нелепи аргументи



уж в подкрепа на поредната "стабилизационна" (т.е. пречеща на промените и спъваща динамиката) политика. Поредният удар връз кредитната система щял да заприщи дупката в платежния баланс. Защото като вземели от банките пари, българите се втурвали да купуват вносни стоки. Значи спре ли кредитът, спира и вносът и нещата се оправят, тъй като щели да намалеят паралиите, пазаруващи вносно. Само идиот може да лапне тази въдица. Че то със същия аргумент можеха да ни забранят търговията на дребно и да раздадат купони, за да спре вносът на бизонско, бутове от бройлер и гранясало масло. Всъщност "новите" мерки, които ни пробутват за стабилизиране на платежния баланс, са най-древният и



примитивен меркантилизъм,



познат като паричен (монетарен) меркантилизъм. Сега в Интернационалния Монетарен Фонд явно го преоткриват, но в Европа политиката за удържане на платежния баланс чрез административно ограничаване на трансферите към чужбина и запазване на ценното злато у дома се е прилагала до началото на XVIII век. Разбрали пълната й непригодност, европейските нации преминали към стоковия меркантилизъм - при него държавата не се пъне да устиска парите, а се стреми да развива износа на своите стоки (и да задържа вноса на чуждите). И едва след век и половина установили, че най-добре платежният баланс се поддържа при свободна търговия с минимум пречки. Разбрали са, че проблемът не е колко валута харчи икономиката, а само



конкурентоспособността е важна,



сиреч способността да произвеждаш по-добре, за да можеш хем да продаваш по-евтино, хем да печелиш повече от другите на пазара. А за целта са необходими не просто машини, а най-добрите машини, правилните суровини - та били те и вносни. Нужни са още кадърни и усърдни работници, достатъчно капитал, за да се купи всичко това. И достатъчен кредит, за да върви домашното формиране на капитала по-бързо, отколкото в страните конкуренти. Защото кредитът е възможност да се ускори мобилността на казаните фактори на производството. Няма по-банални истини в икономиката от тези. Но явно трябва да ги повтаряме всеки ден, след като сериозно се обсъжда дилемата дали да подхванем война срещу кредита. Впрочем



валутният борд е важна причина



за влошаването на платежния баланс на страната. Този ефект се е наблюдавал във всяка държава, която го е въвеждала. Този ефект върху платежния баланс е ставал най-често причина за сгромолясване на валутни бордове. Предимствата на паричната стабилност и най-вече на дисциплинираната държава, наложила предел на потреблението си, се проявяват след доста години. Идеолозите на борда никога не са отричали този факт, но ни успокояваха, че търговският дефицит ще се балансира от напиращите към страната инвестиции. Всъщност главният балансиращ фактор се оказаха парите на българите, забегнали да търсят работа в странство, защото не намират прехрана у дома. И ако наистина са загрижени за платежния баланс на България, емисарите от фонда и икономическите политици на власт трябва да обсъждат не мерки за борба, а начини за насърчаване на кредита. Защото растящият кредит (включително потребителският) увеличава обема на пазара, динамиката на производството, а това е базата за конкурентоспособна икономика, която може да изгази дълговото блато и да преодолее платежния си дефицит.