Да речем, понесеш любимо платно за чужбина. Има два основни варианта. Първият, от който се е възползвал нашумелият ценител Георги Иванов от Стара Загора, е да изрежеш добре платното от рамката, вероятно с цел да не трупаш свръхбагаж (рамките са тежки), да го сгънеш на дюнер или носна кърпичка и я да го приплескаш под потника, я в най-тънката преградка на сака. За ценителя всичко е възможно, дори да му липсват временно нужните средства за закупуване на впечатлили го шедьоври.

Дори не е толкова важно да се гледа великото произведение ката ден; понякога е достатъчно, че



то си е там, в долапа, при сиренето и ляба,



и радва душата с присъствие, макар посмачкано и охлузено. С кой точно художник е обогатил колекцията си фамозният Георги Иванов - с Тициан, Лодовико Чиголи, Веронезе или друг майстор, младият ром обясни неясно на любопитните власти. Дали чорбаджията му е дал платното и защо тогава го издирва Интерпол, също остана обгърнато в мъглата на естетическата недоизказаност. Може пък не името, а сюжетът да е привлякъл неспокойния естет от ромската махала на Ст. Загора към шедьовъра, окачен в частен дом в Никозия. (Става дума за библейски сюжет, свързан с жертвоготовност.)

Да си поклонник на ренесансовата живопис е работа престижна, но свързана с рискове. В случая работата се обърка от това, че платното е минало границите нелегално. Нещо повече, в бързината си да си осигури по-тясна връзка с любимото платно младежът и собственикът или са влезли в неясни договорки, или изобщо не са. Дали собственикът първо е искал да вземе застраховка и затова хем е дал платното на Гошо, хем е задействал Интерпол, скоро ще се разбере. Нас ни интересува в случая, че без тескере шедьоврите не могат да циркулират трансгранично.

Има, разбира се, и такива, които допускат, че Георги просто е паланджосал шарената картинка. Но ние от тия грозни неща бягаме. Ние дирим естетиката и екстравагантността - дори когато наши сънародници



отмъкнаха трупа на мъртвия Чарли Чаплин от гроба,



ние първо предположихме, че хората просто са обичали комедиите му до смърт, а чак после - с голямо неудобство - допуснахме, че са мошеници. По-добре да се заблудим, отколкото все за баналните колекции от банкноти да става дума, нали.

Та да минем към втория начин за изнасяне на произведение на изкуството. По цял свят си има ред за това, у нас - също. В Националната художествена галерия често се струпват хора, които не са тръгнали на изложба. Те се редят на първия етаж, където зад строга врата всяка сутрин по два часа заседава комисия. Тази петчленна комисия има за задача да издаде сертификат и сложи печат върху произведението, поело зад граница. София Минева, секретар на комисията и зав. "Връзки с обществеността" на НХГ, е категорична: "Всеки, който тръгне да напуска страната с художествено произведение, независимо дали друг го е създал или самият той, независимо дали е икона, скулптура, худ. керамика или текстилно пано, трябва да мине първо през комисията,



иначе рискува да изгуби или произведението



или да си изпусне полета."

Митничарите нито са подготвени, нито им е работа да правят оценки на творбите. Те отнемат произведението без сертификат и печат и след това собственикът му има два варианта. Или си заминава без него, или пуска самолета да си бръмчи, и пак отива в НХГ, отдето добива необходимото разрешение. После си освобождава произведението и - по живо, по здраво - си го носи, закъдето е тръгнал. Ако не го направи, 5 години след това се обявява търг и средствата от продажбата постъпват в държавната хазна.

Комисията по издаване на въпросния документ е от петима души и се сменя на всеки 6 месеца. Целта на честите смени е ясна - да не се изкуши някой експерт от дългосрочни договорки с дявола, особено ако последният се е заплеснал по колекционерство. Експертите се назначават от директора на НХГ, в случая Борис Данаилов.

Комисията работи бързо и доста евтино - само 3 лева струва въпросното разрешение. Над 95% от нещата не са ценни, смята Минева. Случва се някой, купил иконка менте за 5 лева, да възроптае, че му искат още три лева, за да я изнесе, но такива са разпоредбите. Съществува обаче



списък на "класици", за чиито произведения редът е друг



Да кажем, Владимир Димитров-Майстора, Цанко Лавренов, Антон Митов, Жорж Папазов и още към двеста имена не могат да напуснат страната току-така. Ако някой желае да изнесе платно от старите ни майстори, следва да спази специалния режим за това. Първо комисията от НХГ пише писмо до шефа на Центъра за галерии, музеи и изобразително изкуство в министерството на културата. Че еди-кое си платно от Георги Божилов-Слона (той също след смъртта си вече е в списъка на "класиците") ще ходи в Америка. Творбата и две нейни снимки трябва да бъдат представени в МК. После шефът на центъра пише писмо, с което нарежда да се назначи експертна комисия. Ако въпросната комисия прецени, че въпросната творба не е незаменима национална ценност, НХГ дава крайното си разрешение и човекът си носи Слона в САЩ.

Ако картината е от чужд майстор, то се извършва същата процедура, само че се контактува с Галерията за чуждестранно изкуство. Изглежда бюрокрация, но в някои случаи бюрокрацията е надеждна пречка



пред окончателното осиромашаване на вече осиромашели



Комисията, която не получава допълнително възнаграждение към заплатите си за своите заседания, има доста работа. Само от началото на тази година досега са издадени над 4000 сертификата. Обикновено за дреболии. Творби от "специалния списък" най-често искат да изнесат наследници, които живеят в чужбина. Случва се рядко.

Ако пък някой изнася картини за изложба, му е нужно да си направи ксерокопие на сертификата и да го покаже на връщане. Иначе на произведенията се гледа като на внос.

Случва се митничарите да връщат репродукции, споделя Минева. Случва се да връщат и плакати. Просто не разбират. От контакти с люде като ценителя Георги Иванов си развалят някои усети. "Е, служителите невинаги се ориентират, те не са капацитети", оправдава Минева митничарите, заети с нелеката задача да сортират по-важни символи и знаци.

Докато ни показва как става измерването на произведенията върху специална маса, идва и директорът на НХГ Борис Данаилов. Той е категоричен, че от подобни неща галерията нито може, нито трябва да печели, затова таксите за оценка и разрешение са толкова ниски. "Ние трябва да стимулираме изкуството, както и неговата циркулация, а не да го товарим с допълнителни такси", смята Данаилов. Отскоро Варненската и Пловдивската галерия също имат право да издават сертификати, но само те, предупреждават Данаилов и Минева.

За спомен бия един печат на ръката си - там пише:

"Министерство на културата.

Национална художествена галерия.

Разрешен износът на художественото произведение."

Готов си за износ, ма не си платно от Тициан, това е проблемът, клатят глави колегите.