Далеч съм от мисълта, че аз или повечето от съвременниците ни, разбрали за чудовищните престъпления (убийствата, извършени от деца), сме в състояние да посочим причината за станалото. Ние само си разменяме предположения, догадки, обвинения и самообвинения. Може би първопричините изобщо не са подвластни на нашата рационална логика, а се губят някъде в дебрите на човешкото подсъзнание.
Ето защо ще очертая само няколко възможни посоки на търсене, така че да се намали рискът от подобни трагични събития.
Твърде много се изговори и написа за липсата на психолози в повечето училища и за претовареността им там, където ги има. И действително променената обществена ситуация се характеризира със значителни промени и в психиката на децата. Напрегнатите, депресирани, агресивни ученици (особено в юношеската възраст)
са по-скоро правило,
отколкото изключение
Училищна лавка. Момиченце от първи клас закусва с баничка. Клекнало под масата, с личице обърнато към стената. Родителите й са разведени, живеят в друг град. Отглежда я бабата. На учителите е трудно да убедят детето, че е равностойно с другите си връстници; срещат големи затруднения да я научат да чете и пише.
Друг случай. Петокласник, изоставен като пеленаче от майка си, от неколкомесечна възраст за него се грижи баща му. Патологична, стаена и в повечето случаи потискана ненавист към момчета, чиито майки демонстративно изразяват обичта и грижовността си в училище. В поредица от избухвания изоставеното дете нанася побой на подобни "мамини синчета", хапе ги до кръв, неистово крещи "Ще те убия!".
И последният симптоматичен случай, на който съм била свидетел. Осмокласник, постоянно местен от училище в училище, влиза с нож в стая, в която са трима от съучениците му от съседния клас и тяхната класна. Пребледнял, целият трепери, не се владее. В следващия момент след тактичните, успокоителни думи на учителката оставя ножа и се облива в сълзи. "Щях да направя голяма глупост", споделя след това с училищния фелдшер. Психолог в училището, както и в целия град няма. Оправдано ли е да се търси компетентната помощ на психолозите едва когато обществото бъде разтърсено от поредната трагедия?
Друга посока, в която може да се потърсят проблемите, е възможната претовареност на учениците или другата крайност - липсата на
достатъчно осмислящи
всекидневието им занимания
Едва ли хората, упрекващи учителите в бездействие, могат да си представят голямото емоционално, психологическо, интелектуално натоварване, присъщо на тази професия. Особено в настоящата ситуация, когато всеки ден и дори всеки учебен час, в междучасията, без да е специалист, учителят трябва да се справя с детската агресивност. При това възрастният е длъжен да помогне на настръхналото срещу съученик, учител (или дори срещу самото стечение на обстоятелствата) дете, без самият той да прояви агресия. Авторитарният тип учител няма място в съвременното българско училище, той много скоро бива отхвърлен и обикновено сам се отказва от методите си или от самата професия. Изтощителните до краен предел усилия да се трансформира агресията на част от децата и да се запази душевното равновесие на останалите, разбира се, заедно с обучението изчерпват енергията на повечето от преподавателите. Ето защо от тях не може да се изисква да се занимават с учениците и извън училище. Те могат да го правят - въпрос на доброволен избор и на своеобразна саможертва, -
не обаче и да бъдат задължавани
Поради тази причина може да се помисли за повече колективни занимания (от които тийнейджърите имат нужда), организирани и ръководени от специалисти, неангажирани пряко с преподаване в училище, но с подходящо образование. Не като връщане на някогашните дружинни, пионерски и комсомолски отряди, на задължителни бригади. Но безспорен е фактът, че освен претоварените много са и скучаещите деца, които от липсата на смислено занимание посягат към дрогата, биват въвлечени в престъпления, запълват си времето с всякакви компютърни игри или просто безконтролно гледат неподходящи филми. И не може да се разчита само на училището да запълни тия празноти.
Най-спорна изглежда третата посока за "лечението". В повечето училища опитите да се организират групи по (макар и факултативно) изучаване на религия се провалиха. Родителите не искат децата им да се занимават "с глупости" или пък се страхуват да не бъдат въвлечени в секта. Забравя се (или не се знае), че сектите намират последователите си главно сред онези, които нямат достатъчно дълбока религиозна култура. От друга страна,
религиозната култура
в най-голяма степен
допринася за изграждането на онези ценности, които биха помогнали на децата ни да се ориентират в сложните реалности на днешния свят. Само в контекста на християнската (ислямската, будистката...) ценностна система може да се разбере, че срещу злото не бива да се воюва с насилие; че с "врага" си можем да се "преборим" само опитвайки се да разберем неговата гледна точка и чрез още по-трудното усилие да заобичаме доброто в него - онова, което ни сближава, а не разделя.
Според религията всеки е отговорен за всичко, което се случва на света. Оттам и усещането за обща вина след случилото се в Пловдив, Стара Загора, Перник, Благоевград. Обща е и отговорността да потърсим пътеки към спасението.













, иди се прегледай ! Това, което го говориш и това, което е сега, са две крайности ! И никоя от тях не е за приемане! А добрите съвети са измислени и казани мноооого отдавна. Ама хората не ги слушат! Защото тези, които ги повтарят, просто лъжат хората с цялото си поведение. Същото правят и църквата, и родителите. А децата вече не са толкова тъпи, че да се хващат за всяка натрапена им "истина". Нито могат сами да я различат от заобикалящите я лъжи. Без откровен разговор и правила, които да се спазват и налагат. на зле отива работата

Пак вината е обща... Пак всички сме грешни... Пак "Ако няма Бог, всичко е позволено...", Пак ние - такива неимоверни усилия, а резултатите - психиката на децата е увредена... И нищо от един литератор по въпроса, защо часовете по литература са скучни и невъзпитателни...