Има един конфликт у нас, който изглежда почти неразрешим. Ситият не вярва на гладния. От прозореца насреща едно крупие нагло гледа изпадналата си учителка долу край кофите. Изглежда, вече няма какво да си кажат. Той няма нужда от нейните напътствия, тя - от неговите умения. Знаем, че никога няма да намерят общ език. И се успокояваме с подличката мисъл, че така е било от библейски времена. Плюем си в пазвата - дано не се случи на мен! И дотук. Плашим се да зададем логичния въпрос - можем ли да направим нещо, та гладният да е нахранен, а на бедния да е осигурен доход? Ако не можем да го сторим, това би означавало, че сме осъдени да живеем само във вражди и революции. До края на света или поне до края на България.
Бедата ни е в това, че този конфликт не се изживява, а се задълбочава. И влиятелните политици нахално твърдят, че само богатите ще измъкнат обществото от този колапс, забравяйки, че именно колапсът направи възможно богатството им. Другите са на барикадата, разчитайки да се доберат до властта благодарение на гласовете на обезправените. Но и двете стратегии нямат позитивен изход - те изхождат от един и същи възглед, че целият живот на хората е или стремеж към богатство или борба за удържането му.
Отчасти това има своето основание. Историята ни е пълна с примери на безсрамно богатство и подла нищета, в богатството и сега се вихрят безсъвестни страсти, а бедността може да бъде не по-малко порочна.
В същото време такова обобщение явно е несправедливо. Обществото и процесите в него се движат не само и не толкова от жажда за богатство, нито пък от завършени негодяи. Тук важат и други приоритети - творчеството, саможертвата, героизмът. Човек не е сметка в банката. Въпреки, че тоя човек може да има такава сметка. От това, каква е неговата духовност, зависи дали тази сметка ще го скланя към порока или пък ще бъде поставена в служба на обществото и на нравствените традиции. За да надживеем този социален конфликт на всички нас трябва да ни стане съвършено ясно, че бедността е общ проблем, засягащ всички слоеве на обществото и че частното богатство има позитивен смисъл само тогава, когато в него е заложен потенциалът да преодолее самата бедност. С други думи, налага се да се съгласим, че богатството е оправдано само ако се превръща в източник на увеличаване на стопанската мощ на нацията.
За мнозина това звучи еретично. За мнозина ще изглежда неприемливо. Но ако си дадем сметка, че досегашните практики на придобиване бяха прекалено скандални, че на практика бяха приватизирани резултатите от труда на три поколения, без в рамките на този процес да бъде увеличен националния продукт, ще бъде трудно да му намерим нравствено оправдание. На фона на откъслечните наистина производителни практики не е чудно, че това преразпределение роди и захрани криминални структури и корупционни кланове с разклонения до най-високите етажи на властта. В същото време роди и захрани безпросветна бедност, която скоро няма да има друг мотив за съществуване, освен мечтата да ограби богатия и да заеме неговото място, мачкайки тези, които не са успели да го заемат.
Ако нашето общество продължава да пребивава в това насипно и настръхнало състояние, никакви европейски структури не могат да помогнат. Ще влезем там с приемливи за тях финансови показатели, но с уродливи и тежки социални конфликти. И никой от тях няма и пръстта си да мръдне, за да промени това. Това е наш кръст. Не бива да се заблуждаваме, тази насипна структура е изгодна на тези, които все още не са легитимирали нишите на новото си богатство, те бързат да влязат там с тази социална конфигурация. Но ние за какво бързаме? Да консервираме сегашното статукво? Да легитимираме собственото си вегетиране в наследственото гето? Никакви спонтанни процеси, на каквито някои се уповават, не са в състояние да произведат оня тласък, който ни е необходим, за да се доближим до техните икономики и до социалните им структури.
Пазарът може да регулира само локалното преразпределение на доходите в полза на по-ефективните практики. Но днес този пазар преразпределя доходи по-скоро в полза на криминални структури, използвайки сенчести корупционни механизми. Ясно е, че само чрез законодателство нищо няма да се измени. Държавата трябва да прояви воля и принципно да промени нещата. Не само да арестува някой преуспял мошеник, но да ликвидира самата възможност мошениците, и частни, и държавни, да сучат от нас.
----
Дончо Дончев е виден форумец на "Сега"















