Тази седмица се връчва една литературна награда, която има амбицията да се превърне в българския "Букър". Нарича се "Вик" по името на донора - английския меценат Едуард Вик. Наградата се връчва утре вечер. За първи път. И за постижения в един единствен жанр на българската литература, жанрът, който през последния век и половина се превърна в монарх на художествената литература в Европа - романът. Роман от български автор, написан на български език и издаден от издателство в България през календарната година - в случая 2003-а. Победителят ще получи 10 хиляди лева и превод на романа си на английски (преводът ще бъде извършен от фирмата на Вик EVS). Именно



качественият превод е уникалното условие:



учредителят на наградата настоява да подпомага българската литература чрез двоен стимул, но докато финансовата подплата я прави най- щедрата у нас в момента (точно два пъти по-голяма от националната награда "Христо Г. Данов", давана от Министерството на културата и от Община Пловдив), преводът и евентуалното публикуване в престижно издателство на Острова я правят истинско предизвикателство в очите на загубилата самочувствие и реално почти неконвертируемата ни литература.

Около наградата вече се разрази малък скандал - в един от Блъсковите вестници се повдигнаха обвинения, че сред номинираните шест романа има плагиат ("Аутопия" на Христо Карастоянов); че двама от номинираните автори работят в издания на ВАЦ (Димитър Шумналиев и Иван Голев) и това едва ли е случайно; и че три от шестте романа са издадени от едно и също издателство ("Жанет - 45"). Може би и



скандал е малко силно казано,



защото единствено по обвиненията в плагиатство се разрази дискусия и обвиненият Карастоянов публикува в същия вестник защитно слово, подкрепено с примери. Никой не коментира другите две злъчни подмятания.

А си струваше, защото наистина не става дума за случайност. Литературната ситуация у нас структурира полето и дава възможности за професионализъм на твърде малко автори. Тук може да ни помогне сравнението с най-престижната британска награда. Един от членовете на журито й тази година, Тибор Фишер, публикува през лятото статия, в която говореше колко много средни романи участват в състезанието. Много малко наистина лоши и и много малко наистина добри. Причината е ясна - редакторите.



Издателствата имат редактори,



които активно селектират какво да бъде издадено, а след това работят с авторите по текста. У нас това е невъзможно не толкова по икономически причини (повечето издателства са миниатюрни и се състоят от собствениците си, които са и редактори, и връзки с обществеността, и шофьори), колкото поради властващата представа, че творческата работа принадлежи само на автора и след това никой няма право да пипа неръкотворното му произведение. Стига се до парадоксалното: едновременно писателите са демиурзи, в чиито дела не можем да се бъркаме, и заедно с това те са създатели на запъртъци и няма какво да се интересуваме от тях. Това е мисленето на повечето издатели. Затова добри художествени текстове от български автори имат шанс да публикуват за жалост само издателствата, които разчитат на автори, занимаващи се с писане професионално и сами отговарящи за относително приличния вид на текстовете си. А това много рядко са писателите в строго професионалния смисъл - тези, които работят за телевизията, киното, театъра и пишат добре продаващи се романи. По-скоро



с постоянно писане се занимава

главно групата на журналистите



и много често именно от нея произхождат високо оценяваните текстове. Днес у нас да излезе добре структуриран текст на затворник, бандит или бараба - забрави.

Подобно е и положението с издателствата. "Жанет - 45" просто е единственото издателство с голяма българска програма, има си редактори за дебютите, стреми се да привлича утвърдените писатели и освен всичко плаща хонорари, т.е. гледа на писателския труд като на реално осъществим на пазара. Другите, попаднали в големия списък на конкурса "Вик" с по няколко книги, са "Световит" със сензационните романи на Христо Калчев и Донка Петрунова, "Аб", което е все пак по-скоро печатница, а не издателство с пласмент, реклама и изобщо политика, и "Захарий Стоянов", което разполага с големи възможности поради пласирането на поредицата си с българска класика на едро в обществените библиотеки, и защото има възможността да отпечатва големи количества на вересия. Това е положението. Играчите на пазара на българската художествена литература са малко на брой и мутирали понякога до явна уродливост.

При това положение какво може да промени една нова награда, имаща амбицията да върне престижа на литературата? За това, както и за спецификите на литературната публичност у нас - в следващи издания на "Фина механика".