|
Прелюбопитна е и съдебната сага, която правителството на Симеон Сакскобургготски разигра само и само да опази по-дълго на тъмно документа, който всъщност е определял до 1989 г. кой и как да бди за опазването на държавната тайна в Народната република. Всуе.
За съществуването му се чува публично през лятото на 2002 г. Тогава хасковски бизнесмен иска от кмета си достъп до обществена информация, свързана със строеж на бензиностанция. Градоначалникът отказва данните, като се позовава на неизвестния дотогава
"Правилник за опазване на държавната тайна" от 1980 г.
Заинтересована, фондация "Програма достъп до информация" изисква от Министерския съвет по реда на Закона за достъп до обществената информация да предостави копие от правилника. Проверката показва, че дотогава само веднъж той е споменаван официално - когато през 1994 г. МС решава да се напише нов правилник и да се отмени старият, непубликуван. Задача, която така и не е осъществена.
В края на 2002 г. пресдиректорката на МС Цветелина Узунова, упълномощена да отговаря на исканията за достъп до информация, пише на фондация ПДИ: "Документът е с гриф "секретно", не може да го получите."
От фондацията обаче не са съгласни, че такъв документ не може да бъде разсекретен. Адвокат Александър Кашъмов завежда дело срещу отказа на Узунова във Върховния административен съд. Следват слушания, осъждане на МС, обжалване и ново дело. Правителството използва всякакви процедурни хватки, за
да запази документа в тайна
Единственото, което не прави, е да обоснове как разкриването на тази информация би увредило интересите на държавата.
Чиновническото упорство продължава до това лято, когато правилникът попада във вълната на масово разсекретяване заедно с 1483 други акта на МС. "Сега" го получи само за три седмици с обикновена писмена молба. Дали от яд за водените съдебни битки или с някакъв друг мотив, администрацията на правителството и фондацията продължават да се съдят. Следващото дело между "Дондуков" 1 и ПДИ е насрочено за февруари 2005 г.
Какво пък толкова представлява документът, предизвикал подобно ревностно криене? Оказва се, че той няма нищо общо с бензиностанцията в Хасково и опазването на държавната тайна от страна на кмета. Защото единственият национален секрет, над който бдят общинарите у нас, е евакуационният план на Гражданска защита.
Правилникът не е по-голяма тайна от сегашния Закон за защита на класифицираната информация (2002 г.) или правилника към него. И двата документа са обнародвани и всеки може да ги прочете.
Всъщност през юни 1980 г. правителство на Станко Тодоров гласува поредното постановление "за усъвършенстване на организацията за опазване на държавната тайна". Към него е приложен и правилникът. Той е модернизиран вариант на предшественика си от 1967 г., който на свой ред е заменил правилника за водене на поверителното деловодство, приет през 1952 г.
Кабинетът на Станко Тодоров запазва степенуването на тайните документи в три нива: "поверителни", "строго поверителни" и "строго поверителни от особена важност". Утвърждава се и нов списък с фактите, сведенията и предметите, които представляват държавна тайна за НРБ. Сред тях са всички топографски карти, разположението на електроцентрали, язовири и т. н. Засекретени са почти всички икономически и финансови показатели - например за отпусканите външни кредити.
Соцправилникът за тайната е цели 52 страници и има почти още толкова приложения. Едно от тях определя кой и как е можел да бъде допуснат до поверителни материали.
Решаващата дума за допуска имало МВР
Единствените, които имали привилегията да боравят с тайните документи без специално разрешение от Държавна сигурност, са били членовете на ЦК на БКП, на Постоянното присъствие на БЗНС, министрите и висшата номенклатурата на партията. "За работа с поверителни материали се подбират морално устойчиви и предани на народната власт лица", натъртва правилникът.
Всяко учреждение, което работи с държавни тайни, имало своя поверителна служба (днес служител по сигурността на информацията). Там се водели на отчет хората, допуснати до работа със секрети. Съгласно инструкцията поверителните служби се устройвали на средните етажи на сградите "в подходящи изолирани помещения със здрави врати и секретни брави". Вратите се оборудвали с приспособления за запечатване и аларма. Архивите трябвало да са с бетонни стени и под, както и с решетки на прозорците и вратите. В тях "поверителните" и "строго поверителните материали" можело да се съхраняват на рафтове, а тези "от особена важност" - в каси и метални шкафове.
Само най-големите шефове във ведомства и министерства можели да пазят през нощта в кабинетите си секретни документи. Те трябвало да ги заключат в каса и да ги запечатат с личния си печат. Не било позволено при документите да се пазят пари и ценности, които биха могли да привлекат крадци.
След края на работното време служителите от поверителната служба прибирали от всички чиновници раздадените тайни документи и ги заключвали в хранилището.
Допуснатите да изработват тайни документи трябвало да внимават да поставят точния гриф на документите и да не допускат излишното им размножаване. Било им е изрично забранено да говорят за работата си навън и да си общуват с граждани на несоциалистическите страни извън служебните си задължения. Срещнат ли се с лица от друга страна, трябвало да напишат докладна записка, като посочат
от кои държавни тайни се е поинтересувал чужденецът
Между ведомствата поверителната кореспонденция пътувала с куриерската служба, която съществува и днес. Това е пощенското поделение 1224 към Министерството на съобщенията. Всяко ведомство водело на отчет тайните материали в дневници. Под отчет били и самите картони от картотеките. Те се попълвали на ръка. Забранено било да се драска и изтрива.
Дори черновите, където служителите пишели за поверителните материали, били прошнуровани и прономеровани. За чернови на документи "от особена важност" се използвали специални бележници с номерирани късащи се листчета. "Писане под диктовка се допуска по изключение, без присъствието на други лица", нарежда правилникът за опазване на държавната тайна. При писане на машина машинописецът оставял празни места за най-важните числа и данни. Изпълнителят ги попълвал по-късно на ръка. След отпечатването на документите черновите, формите, индигата, карбоновите ленти, сгрешените страници и други листове се унищожават веднага с протокол. Машинописките са били предупредени да не бъбрят по телефона за същността на документите, по които работят.
"Унищожаването на поверителни материали, които нямат практическо значение, историческа или научна стойност, се извършва по преценка на комисия, назначена от ръководителя на учреждението", пише в правилника. От тях оставал само протокол за унищожаване по образец.
Правилникът се занимава и с работата с поверителни материали по време на съвещания и заседания. Помещенията, в които се провеждат, трябвало да бъдат добре защитени и по възможност без озвучителни уредби. На участниците се раздавали работни тетрадки и бележници. След края на заседанието те се унищожават. Ако някой си искал бележките, получавал ги по куриер. В почивките специален служител бдял поверителните материали да не изчезнат.
В чужбина секретите обикновено пътували по дипломатическата поща. "Абсолютно се забранява използването на екипажите на Българската гражданска авиация "Балкан" за пренасяне на поверителните материали", предупреждава инструкцията.
Принципът "доверявай, но проверявай" важал и за шефа на поверителните служби. При неговата смяна или съмнително дълго отсъствие нарочна комисия проверява дали той не е отмъкнал някой и друг таен документ. Такава проверка се правела и редовно - всеки януари. При липси или загубени документи незабавно се уведомявали органите на МВР.
С постановлението на Министерския съвет преди 24 г. било възстановено и централното Управление за
опазване на държавната тайна в средствата за масова информация
Седем сержанти и два офицери играели ролята на висши цензори и ръководели съответните служители, каквито имало във всяка медия. Извършвали и одит на изпълнението им, като преглеждали печата и емисии за промъкнали се "тайни".
За да улеснят цензорите, през 1986 г. министрите прикрепили към официалния списък с държавните тайни и друг таен списък с "неподходящите за публикуване в средствата за масова информация данни", който "Сега" вече описа. Вътре влизат 468 различни неудобни истини - от размера на външния дълг до самоубийствата и разхищенията в армията. Впрочем по соцвреме бе официално засекретено и движението на полюсите. Никой обаче не се бе сетил да наложи ембарго върху информацията за дневния ред на министерските заседания. Стори го сегашният премиер.
Няма смисъл да се разправяш с тия скапани червеногъзи диването. Те могат, но не искат да разберат. Не им отърва. Но тяхата се свърши. Минало, бешело, незабравимо.
Възможно ли е журналист, който не знае граматиката на родния си език, да разбира от държавни тайни и други такива висши материи?!
За това, че е имало правила за опазване на поверителни документи или за същността на някои от документите? 
И според мене, по-добре така, отколкото да изнесем всичко на сергия - тази привилегия е запазена за по-специални люде. 
