Известността на Рафаело Сабатини идва с романа му "Скарамуш". Скарамуш е маска от френската фарсова комедия, героят на Сабатини приема това име, тъй като в младите си години е скитал с театрална трупа. Писателят съсредоточава вниманието си в неспокойните години след 1789 и битките - словесни и с шпаги - които депутатите си дават в Конвента.

Особено важно е било тогава да прободеш със сабя онзи, който е пробождал с думи: Скарамуш се явява на парламентарната сцена, за да предотврати хладнокръвните убийства на републиканските депутати, устройвани от аристократите-монархисти.

Благородниците предизвиквали на дуел говорителите на третото съсловие, след което ги пронизвали - адвокатчетата-монтаняри добре се справяли със словото, но не и с шпагата.

Тези провинциални адвокати (Робеспиер е от Арас, Сен Жюст - от Дезис, а Дантон - от Арси-сюр-Об) получават името си монтаняри, понеже заемат най-горните места в Конвента. Най-противоположните им обаче съвсем не са промонархическите им противници, а ония депутати, които и едните, и другите наричат презрително "блатото". Блато, защото се мятат към мнението на всеки следващ оратор.

В сегашните народни събрания няма вече монтаняри, всички са "блато", покорно на партийните водачи.

Ораторите на трибуната са само заради традицията: в парламента вече нищо не се решава, решения вземат партийните централи, след което ги дават на депутатската тълпа за одобрение и изпълнение.

В България тази тенденция кристализира ясно по време на последната парламентарна криза. От Народното събрание не зависеше нищо: всичко, случило се вътре, бе предрешено навън. Събраха се ДСБ, БСП, Народен Съюз, СДС, Новото време и хоп! - на Огнян Герджиков му изстина мястото. Събраха се НДСВ, ДПС, Новото време и хоп! - Симеон Сакскобургготски запази мястото си. Депутатите трябваше само да узаконят договорките между партиите: така бяха изинтерпретирани от партийните централи като най-банално и малодушно "блато".



Куха фасада за партийните елити



- ето какво е в наши дни тъй наречената представителна демокрация. Чърчил е прав: ужасен начин на управление, но по-добър засега не е измислен. На него обаче му е било лесно: в Англия Камарата на общините не е само параван за партийно-политическите игри, там опозицията има своята тежест. Английският парламентарен контрол няма нищо общо с българския - освен че министърът е задължен да присъства, в Камарата не съществува практика въпросът да се задава писмено. Депутатът става, пита устно, сяда; министърът става, отговаря устно, сяда; депутатът става, казва доволен ли е или не и т.н. Министърът и понятие си няма на какъв огън ще го пържат. Докато тук парламентарният контрол е за хвърляне на прах в очите на гражданите: въпросът се задава писмено, министърът отговаря, когато иска. Да върнеш депутатско питане в страната, родила днешната демокрация, е невъзможно; тук невъзможно е другото - да не ти го върнат.

Всичко това подсказва едно - парламентът е



почти атрофирал политически орган



И не на друго, а именно на тази си незначителност той дължи своя постоянен нисък рейтинг. Не може да има високо обществено доверие към институция, която е само параван за разиграването на партийните жребци. Защо Ахмед Доган не седи в парламента? Защото няма смисъл; важните решения се вземат извън него. От какъв зор да хаби и време, и панталони, търкайки банките в пленарната зала? Парламентарни републики вече няма, има министерски: спечелилият мнозинство е спечелил пълен (или почти пълен) контрол върху властта; важните за нацията решения се вземат не на площад "Народно събрание", дори в известна степен не и на "Дондуков" 1, а на адреса на партийната централа, бил той "Позитано" 20, "Раковски" 134 или "Врабча" 23. Тежка мутация на представителната демокрация: парламентът е никой, блато, правителството е всичко. Това, което наричаме демокрация, отдавна няма нищо общо с нея, а е чисто и просто партокрация. Шпагата на партийните аристократи я е пронизала смъртоносно и тя лежи мъртва в калта. И дори Скарамуш да дойде, пак няма да е в състояние да я спаси от собствената й безсмисленост.