И "Душата на компанията", последната стихосбирка на Васил Сотиров, отваря пак натрапчивия въпрос за битието на българската поезия (изд. "Жанет 45"). Както и всяко талантливо творение на мерената ни реч: какво става, къде отиват тези слова, защо потъват в типичното нашенско притворство и как не се е сетил някой учен човек да разчепка границата между народопсихология и поезия. Хайде да вземем, примерно символното име Висоцки и ще се сетим за какво става дума. Българската поезия тръгва да пресича улицата и на отсрещния тротоар вече е загубила глас като в декемврийска мъгла. Мъгла!

А що се отнася до битието на поета, Сотиров го казва:

"Отдавна сме разбрали ние:

човек и да умре,

добре е -

да пеем, както ни се пие,

да пием, както ни се пее!"