|
Вечерта стана ясно, че Иван Славков най-после е изключен от МОК въпреки двайсетминутната си безочливост. Бил се изцепил, че постъпват с него, както САЩ - с Ирак: първо удрят, а после проверяват. Българският спортен елит не застана зад Батето по логика, според която всяка нация трябва да си брани човека. Вдебиленото безсрамие на това десетилетно посмешище още веднъж беше превърнато в повод за национално достойнство.
Същия ден Стефан Софиянски се скри зад новопридобития си имунитет, прекратяващ както кметската му отговорност спрямо мръсотията, тъй и съдебните преследвания срещу него.
През деня се взе и правителствено решение за прекратяване на блокадата на сметището в Суходол и стана ясно, че насилието е неизбежно.
Вечерта пред американския посланик Пардю Слави зае любимата си поза пред силните, съчетаваща сервилност с фамилиарност, която той използва, за да си окачи нови националистически нашивки, този път чрез възхвала на контингента ни в Ирак и тяхната доброволна служба при американците в износа им на демокрация.
Слави никога няма да признае, че няма национална чест в това да си наемник и окупатор, нарушаващ националното и верско достойнство на други. Славков, разбира се, няма нищо общо с Ирак. Жертвите от лондонското метро обаче имат: и те са жертви на политически и военни решения, които не са техни, и които част от тях не споделят. Жителите на Суходол в продължение на седмица тероризираха София, но част от софиянци бяха способни на солидарност със справедливостта на техния протест. Не е лесна емпатията без симпатия към терористи, избиващи невинни хора. Струва си обаче да се опита, и то не за да бъдат оправдани, а за да се потърси решение, различно от това да изсипваме върху главите им боклука и бомбите на демокрацията си с надеждата, че ще се смирят и ще застанат в собствената ни славешка поза, славеща силните, все едно дали са световни полицаи, или местни бабаити.
Когато бъдат убити невинни хора,
става задължително
да се говорят
банални истини
Медии и политици се идентифицират с ролята на състрадание към жертвите и заменят страха с гняв, спестяващ разбирането. Да се убиват мирни хора, които сякаш нямат общо с политиката, властта и несправедливостта в света, е акт, "варварски и страхлив", атака срещу начин на живот, ценности и смисъл, споделяни от "цялото цивилизовано човечество". Изоставащият поголовно комунизъм предпочиташе да говори за "цялото прогресивно човечество". Сега и незападният световен елит, и представителите на Африка се идентифицираха с G-8 в избора да се постави знак за равенство между модерността, свободата и цивилизоваността. Призна се, че извършителите на терористичния акт биха предпочели да ударят Гленигъл вместо метрото, Буш и Блеър, вместо автобуса на "Ръсел скуеър". Ала във всички коментари и политически изявления се парираше логиката, свързваща Лондон с подкрепата за Буш спрямо Ирак, Близкия изток и ислямския свят. Настойчиво се повтаряше, че 11 септември се е състоял преди Ирак, и че 90-те дават щедри свидетелства, че тероризмът не изпитва дефицит на мотиви. При шок може да се разчита на къса и избирателна памет, тъй че историята да се подменя с манипулирана политическа актуалност. Ключов се оказва въпросът кой е започнал пръв и всяка от страните се опитва да припише на другата инициативата за злото. Извършителите бяха обявени за фанатици, докато в същото време се изразява решимост, че ние няма да се променим, че ние ще се наложим, и значи ще наложим и начина си на живот, което поставя въпроса каква е разликата между фанатизма и вярата, че си Колумб на истината и прогреса.
Да се каже нещо срещу това също ни вкарва в баналност, но поне баналност, отърваваща ни от забравата, че не само ние сме жертви, и че колаборационизмът ни със самата структура на властта не е дотам невинен.
Тероризмът е неизбежно отвратителното и жалко лице на една
справедлива съпротива,
оставена без сили,
ресурси и средства, лишена от изход, освен да бъде тъпо зло, безразлично завличаща в гроба чудовищност. Тероризмът е съпротивата, пременена в ролята на лудостта и фанатизма, на изключеността и изличаването. Тероризмът е представителството на онези, които са лишени от представителство и суверенитет, от себеизразяване и последственост. Той е последна форма на съпротива в ситуация на несъизмеримост на силите при съизмеримост на верите. Тероризмът е начин да се компенсира материално-техническата слабост със силата на човешката воля.
Оправдано ли е да се убиват невинни хора? Не, и убийците им признават това, като по правило се самоубиват. Оправдано ли е обаче да се търси отплата за избиването на невинни хора? Не е оправдано, но е разбираемо. Има ли огромно количество избити в Ирак, първо, поради войната от 1991-а и последвалото ембарго срещу Саддам, и после в резултат на незаконната война на Америка? Да, и тези хора надвишават до момента от 50 до 500 пъти броя на западните жертви на тероризма. Можем да продължим с Палестина и с поддържането на режими в региона. Защо и от какви морални позиции
оправдаваме "колатерални жертви"
в такива размери в рамките на уж освободителни войни, а сме безсилни да разберем терористичния акт срещу страна, която е главният съюзник на САЩ и в изпреварващите му войни, и в износа му на демокрация. Тероризмът е ефект на безизходицата на хора, чиито живот и смърт са лишени от глас и значение, от каквато и да било тежест и последственост, паднали дотам да избиват също тъй лишени от глас, значение, тежест и въздействие хора поради недосегаемостта на взимащите решения. Ако дълго живееш и умираш с отнети смисъл, чувство за справедливост и предназначение, ти се приисква да функционализираш, ако не живота си, то поне смъртта си в ответна наказателна смърт. Ако не изхождаме от идиотската правешко-славешка предпоставка, че нашият личен, български, евроатлантически или модерен живот е по-ценен от този на иракчанина, тъй като си нямаме вяра и съответно отвъдност и вечен живот, не можем да не очакваме ответ за това, че насилваме една страна и унижаваме вярата. Като съдействаме на износа на демокрация и капитализъм, ние съучастваме за налагането на определен начин на живот, мислене и поведение на други хора. Трябва да имаме съзнание, че сме част и от мекото насилие на проникването, прелъстяването и присвояването на чужди души и култури. И в начина, по който го правим, има не по-малко фанатизъм поради безвъпросната ни вяра в предимството на нашата цивилизованост и прогресивност. Повечето британци бяха против войната на Блеър, но го преизбраха. Трябва да носим отговорност за избора на политическите си елити, все едно дали става дума за Буш или Блеър, за Сакскобургготски или Софиянски, за Славков или Слави. След като в България
демокрацията се
превърна в параван
за криминализацията на страната, а хора като Славков и Софиянски се радват на значителна социална подкрепа, не е ли очевидно, че демокрацията в днешната й форма е оръжие за разложение, нашият боклук, който изсипваме над главата на глобалния Суходол в Ирак, в американските бази край Бургас, в проституиращата Източна Европа и екологичното разсипване на света.
Как да не разбираш каузите на безизходицата в абсурдна действителност, в която Батето и Софиянски, Слави и Сидеров са национални герои, че се изкарват и борци за справедливост, и войници срещу жълтината на демокрацията?
Да не забравяме, че Хамлет е пределният терорист, дотам обзет от решимост да отмъсти за убийството на баща си, че по пътя към отмъщението за него сее смърт срещу по-скоро невинни хора, въвлечени случайно и частично в ситуацията на неговата мъст.
Да престанем да се държим като поддакващи Полонии или като манипулирани Лаерти, за да не ни третират като мишки или като маши на машинациите си разни Клавдии и прочее узурпатори на нашите надежди.
|
