Клечим с набора под стрехите на разграденото N-ско поделение край Тунджа и чакаме да превали, пък и да не дойде голямата вълна, та да отнесе въдиците - единственото ценно нещо наоколо. Той е от нашенските турци, от лятото на 89-а е в Одрин, но сега се връща по-често из родните места: едно да нагледа старите и друго, че надолу рибарлъкът не му правел кеф. Говорим си за дъжда, за съсипаната реколта, за политика. Мине се не мине, Мустафата каже: "Сами няма да се оправим, войската му е майката". Отдавам го както на скритата благодарност към КЕЧ-а, където научил занаят, така и на комшийското превъзпитание за смисъла на демократичните институции. От време оно се знае, че объркат ли се много нещата, армията се намесва в оправянето на правата и свободите. Разбира се, в Турция, докато у нас те са оставени на самотек, и най-хитрото, което може да се измисли, е някаква коалиционна въртележка на политически сили и субекти. Щото ако имаше сериозна армия, някой щеше да се сети поне за триумвират...

"Абе не ти казвам за политиката, за наводненията ми е думата" - връща разговора той в руслото на всекидневието.

Няма как да не го върне там. Наводненията засягат половин България, затлачват я с кал, похабяват реколтата, изравят улиците, разрушават водопроводите, късат язовирни стени. Е, за компенсация вкарват риба по нивите. Но думата не е само за наводненията, а и за армията, която си въобразява Мустафата. Нея я няма.

Защото ако е досадно да се споменава крещящата липса на солидарност и късогледството на професионалните божем политици, никой от които не се сети дори и от демагогия да зареже сплетните в София и да поджапа из калта в страната, не е излишно да се забележи още



по-крещящото отсъствие на армията в помощ на хората



в бедствие. Така ще се осъзнае една от характерните липси на нормалност в обществото ни.

Едно природно бедствие не само представлява отлична възможност за армията да се изпробва техниката и да се тренира личният състав в условия, близки до бойните. То също така е и повод държавата да покаже пред хората организираната си сила, колкото наивно и милитаристически да звучи това. Така тя помага не само материално, но и психологически. Отсъствието й обаче задълбочава чувството за изоставеност и поражда оная рефлекторна апатия, чийто символ са хлипащите баби на фона на спасени животни - комай единствените същества в близост до човека в радост и скръб. Но не по-малък символ на тази тъпа апатия са и просешките РR-акции на правителството в оставка пред ЕС за някакви 65 милиона евро, които щяли били да посрещнат щетите от наводненията; прочее сума, далеч



по-малка от издръжката на непълен наемнически батальон



в Ирак.

Види ли се липсващата армия в наводненията, ще се осъзнае и най-сериозната промяна през така наречения преход към демокрация - окончателното изчезване на войската от всекидневното полезрение. То придружи стопяването на армията по силата на външна принуда, представена като икономическа и цивилизационна необходимост. Това несъмнено бе улеснено с роденото във времената на социализма биографично недоволство от продължителната военна служба, от която не случайно се отърваваха хората с връзки и от сой. Не че то нямаше основания в тъпотиите, които съпътстват всяка уставност и дълготрайно събиране на мъже на едно място. Но то пропускаше обществената неминуемост на институции, които в привидната си отвъдност гарантират устойчивост в кризисни ситуации - без значение дали са природни или обществени, външни или вътрешни.

Това бе използвано дотам в камуфлажното демократизиране, че армията безропотно се сви до минимум, при който срещата на войник из улиците на старите гарнизонни градове и села е по-рядко от срещата на каруца пред "Александър Невски". То бе подкрепено от оптимистичната реторика за гражданското общество, което можело да се саморегулира с мантрите на демократическата педагогика и пресметнатия интерес,



където кризи и врагове не се предвиждат



Затова е разбираемо, че извън представителните функции на гвардейските роти, българската армия присъства в публичността с ексцесии - я с поредна сплетня между цивилното и военното й ръководство, я с гнила сделка, я със сълзливо-патриотарски репортажи от Ирак за нелепата смърт на някой наемник, жертва на командирска и/или своя некадърност. С ограничен кадрови и технически ресурс, с неподготвени до престъпност набори, с удивителна несамостоятелност при взимането на решения и с надеждите за предстоящата й професионализация тази армия може да е достойна за полицейски акции на НАТО, но е ненужна за българското общество при бедствие. Затова никой не пита: Какво прави българската армия при наводнение? Къде са нейните войници и машини? Къде са тъй смелите й офицери, които да наредят на частта си да излезе от казармата, за да помогне на обърканите кметове, на изтощените пожарникари, на лудналите старци, спасяващи с риск за живота си кози и кокошки?

Пък и защо да пита - то вече преваля, водата се оттече. А и война не се прогнозира, слушаме ли синоптиците.