Деленето на бедни и богати ни пообърка. Свари ни неподготвени. Въпреки че и първите, и вторите избягват да се характеризират като такива, това разслоение е истинският строител на съвременна България. И понеже богатите винаги са крепители на статуквото, а бедните - негови клатители, в светлината на утрешния ден последните са по-интересни. Според това за какво мечтаят има два вида бедни. Едните искат просто да са богати, в индивидуален план. И гледат да го постигнат, доколкото могат, в рамките на закона.

Съгласно конституционните и моралните норми на днешния цивилизован свят те са добрите бедни.

Има и други бедни, които са склонни да се сдружават политически и радикализират. Някои стигат до метежи, тероризъм или революции. Борят се да национализират имотите и парите на богатите, дори ги убиват понякога от класова ненавист. В етоса на нашия днешен свят



те са ненормалните, опасните бедни



Лудите бедни, ако можем да перифразираме една весела, макар и писана съвсем за друго книжка*.

Бедните във всяка - пък и в нашата - доскоро фолклорна представа се делят на два вида и според отношението им към труда. Добрите бедни са честни и работливи. Обличат се чисто и спретнато, носят бедността си с високо вдигната глава, блъскат от сутрин до вечер за къшея хляб, не се оплакват.

Другите, лошите бедни, са мързеливи и завистливи. Живеят в мръсотия, разкапват се от леност, просят и крадат.

Не си търсят работа, а ги влекат лекият живот, надолнището и порокът.

Изглежда прекалено простичко, за да влезе в роман на Достоевски, но в схемата на днешните стереотипи влиза и още как.

Наскоро виден столичен журналист нарече "социопат" момче, което не щяло да бачка, щото му се видяло тежко и непрестижно. Момчето било сирак, от малцинствата, ама вече изкласило - към 20-те. Често се жалело по редакциите, че няма пари и работа, но когато му намерили служба за 200 лева - да мете складове, останало недоволно. И я зарязало,



защото искало да е певец, а не метач



Според първата класификация то е от нормалните бедни - все пак мечтае за Азис, а не за Троцки. Според втората класификация е от лошите бедни. При това от поколението, което би трябвало да е закърмено с ценностите на свободния пазар на труда и у което липсват нашите остатъчни илюзии за патерналистичната държава. (Която може да те смъмри и напердаши, но хляб и покрив ще ти осигури - длъжна е.)

Е, ние не бяхме свикнали да делим хората на бедни и богати. Изглеждаше ни елементарно и безсмислено. Затова пък младите днес учат урока на класовото разслоение още от пелени, макар мнозина измежду тях да бягат от часа за "добрите" бедни. Не го учат по различни причини - най-вече от културен характер, примесен с етнически особености.

Можеш ли да ги упрекнеш току-така? Кой се е родил на този свят за нужда и сиромашия? Кой не иска престижна работа и пари, добити лесно и увлекателно?

Коя метафизика, кой Отец и Учител е напътвал младежа с личен пример и слово към обетованата земя на скромния труд и почтеност? Майката ли, дето го е оставила още като пеленак? Лелката от интерната? Телевизорът с Глория и "Колелото на късмета"? Симеон Сакскобургготски?

На отрока и себеподобните му никой не е преподал шлифования с векове урок, че и малките ценности в този свят



се добиват след методични и търпеливи усилия



В социалните домове, откъдето идват повечето като момчето от по-горния пример, живеят в модула на патерналистичния социализъм, в който се гушехме и ние. Всъщност социалният дом е модел на реалния комунизъм. Бедно, ама хляб и покрив има.

По празниците в дома идват разни изискани и ухаещи на парфюми чичковци и лелки с хубави коли, раздават кока-кола, топки и фланелки.

Говорят благи приказки, но отрокът вече е научил главното: има един свят на лъскавите неща, в който си струва да се живее. Има и друг свят, в който мизерстваш или метеш за 200 лева, или и двете. Отрокът прави своя първи, често и единствен важен избор - в посока на лесното и лъскавото.

- Ами като няма работа (разбирай помощи, дарения, суха пара), ще краднем, какво ще правим! - е един от любимите заплашителни афоризми на отрока и подобните му, колчем видят камера, микрофон или друга форма на интерес към особата си. (Авторът се е убеждавал лично многократно.)

Тази заплаха не е само към битието. Тя е насочена по-високо



- и към Инженера на битието



В крайна сметка без метафизично оправдание пред себе си се живее трудно. Ако нашият конкретен отрок имаше наистина певчески талант, би запял нещо пронизително като Джанис Джоплин:

- Oh Lord, won't you buy me a mercedes benz?**

Или Интернационала, ако го бяха просветили за класовата солидарност. Това са добри варианти - който пее, зло не мисли.

Боя се, че в нашия случай отрокът в бъдеще ще попълни тъкмо движения, които сега възникват уж за предпазване от него.

Защото движенията имат огледално възпроизводство. Защото вече ще е намразил, защото "ще видят те", защото е лесно.

Уместно е и да се запитаме: а не може ли да победим бедността? Но то е въпрос, на който нямам отговор.

То и кой ли има освен политик преди избори.



-----

* "Бедните са луди", Чезаре Дзаватини, "Народна култура", 1983 г.

** Господи, що ми не купиш един мерцедес? (англ.)