Когато "Солидарност" се раждаше, България ставаше известна на света с покушението срещу папата и с "възродителния" процес. Ако "българската следа" в покушението срещу папата се загуби в московските потайности на КГБ мрежата, "възродителният" процес остана като че ли специфично български патент.
"Мирното" преименуване на милион мюсюлмани беше прецедент, в сравнение с който бункерите на Енвер Ходжа в Албания или гладната полицейска държава на Чаушеску изглеждаха забавление за вдетинени диктатори. А посттитова Югославия продължаваше привидно радостно да марширува по магистралата на "братството и единството".
"Нашата страна е единствената, която не води политика на асимилация на една нация над друга или над национални малцинства - пише по същото време хърватският учен, оказал се и последен вицепрезидент на Югославия, Стипе Шувар. - А практиката на нашите съседи е напълно обратната - да вземем за пример това, което сега се случва в България."
Случващото се в България - тогава - се описваше от световното обществено мнение като предел на националистическа агресия. Случващото се в България - впоследствие - се описваше от световното обществено мнение като модел за етнически мир. Впоследствие (в началото на 90-те) пределите някак се разместиха...
Именно разместването на пределите - а всъщност разместването на представите за национализъм - беше наречено "български парадокс". Именно съхраненият етнически мир изключи България от пределите на "традиционно разлюлените Балкани", превърна я в "оазис на етническа толерантност" и - сякаш завинаги - я зафиксира в образа на
"най-малкото балканско зло"
(Разбира се, този образ имаше и отрицателен публичен ефект - "оазисът", в който не се случваха ежедневни кръвопролития, някак постоянно убягваше от вниманието на световното обществено мнение, традиционно възприемащо Балканите като място на вампири и разбойници.) Българските политически елити (леви или десни, християнски или мюсюлмански) от своя страна се надпреварваха да преекспонират "уникалния български етнически модел" и да пророкуват, че развития като в Босна или в Косово в България никога няма да се случат. Самомнителната им сигурност се основаваше върху погрешните представи за национализма като иманентно присъщ (или неприсъщ) за тази или онази нация. И върху погрешните представи за етническия мир като статукво. Българите са толерантни "по душа", а сърбите са "по душа" националисти беше неизменният трафарет, съпътстващ югославските войни - с отказа да се разбере "душата" като динамика и процес. Това беше отказ да се разбере най-важният двигател на националистическата мобилизация - заплахата от "другите". Това беше също отказ да се разбере "комшулукът" като общобалкански, а не като специфично български символ (станал впрочем известен на света чрез босненския, а не толкова чрез българския опит).
Възродителният процес, извършен "доброволно, гладко и безпроблемно" според комунистическата пропаганда, не предизвика наистина масови обществени протести. Не предизвика обаче и националистическа мобилизация. Напротив, раждането на българските дисидентски движения (осем години след "Солидарност") беше
тясно обвързано с
правата на мюсюлманите
Именно защитата на техните права (а не толкова критиката срещу режима) предизвика най-ожесточените преследвания от страна на комунистическата власт. Немалко от жителите на смесените райони съчувстваха и помагаха на съгражданите си - и по време на самия процес, и по време на "голямата екскурзия" през 1989-а, когато стотици хиляди турци бяха "поканени" от същата тази власт да се изселят. "Традиционната българска толерантност", разбира се, имаше съществена роля за този тип поведение. Решаващият фактор за него обаче се оказа неспособността на управляващите да представят турците като заплаха за българската национална и териториална цялост. Няколкото "терористични акта", провокирани от Държавна сигурност по гари и хотели, или неубедително съчинената фабула за автономистки настроения у турците успяха да изплашат твърде незначителна част от българското общество - за разлика от реалните албански бунтове в Косово през 1981-а например. А хилавите националистически демонстрации срещу връщането на мюсюлманските имена през 1990-а, организирани от комунистите и заплатени от тях, имаха твърде слаб обществен резонанс - за разлика от масовите вълнения в населените със сърби райони на Хърватия или Босна.
Българската комунистическа върхушка не успя да произведе толкова силен документ като Меморандума на сръбската академия за науки и изкуства от 1986, "предизвестил" загиването на сръбската нация и легитимирал възхода на Милошевич като неин спасител. По времето (1989 г.), когато Живков извършваше етническото прочистване, наречено "голямата екскурзия", Милошевич прогласяваше на Косово поле, че "Отечеството е в опасност!".
Живков не успя да
изплаши българите
(с изключение на малцина спекуланти, облагодетелствали се от турския екзодус). Милошевич нагнети всенародна истерия, предизвикана от страх. Най-масовата реакция, съпътстваща изселващите се през 1989-а турци, беше съчувствие и съжаление. Бежанските колони от "прочистени" албанци предизвикваха преди всичко облекчение и ненавист. Разликата не се дължи на "добрата" българска "душа" или на "лошата" сръбска. Дължи се на степента, в която обществото се чувства заплашено.
Според изследване, проведено в началото на 90-те в България и Румъния, най-значителната причина за възникване на етническа или религиозна нетолерантност се оказва "заплахата от етническа общност, свързана с нападение от съседна страна, където тази малцинствена общност е мнозинство".
Българската ситуация изглеждаше доскоро идилична не само в сравнение с югославската, но и с румънската. Докато румънските националисти традиционно получават между 15% и 25% електорална подкрепа, а през 2000 Корнелиу Вадим Тудор се оказа на второ място (със само 8% разлика от избрания Илиеску) в изборите за президент, най-големият успех на българска националистическа партия до този момент беше достигнатият през 1991-а - един процент.
Самомнителната сигурност на българските политически елити беше разбита на парламентарните избори, на които агресивната националистическа формация "Атака" спечели 8% и се оказа четвърта парламентарна сила, като остави след себе си всички десни партии и коалиции. Причината за този успех, разбира се, не е внезапно роденият - "от нищото" - български национализъм. Причините са много, сред които разочарованието от цялата политическа класа и неспособността на досегашните управления (и на обществото) да се справят с
все по-задълбочаващия се
цигански проблем
Негативният обществен резонанс и изненадата от изборния успех на "Атака" са закономерна реакция - след дългото самозалъгване по отношение на оперираната от национализъм българска "душа". Единодушното аристократично игнориране на формацията преди изборите прерасна в хипертрофиран медиен интерес след тях. Фокусът на този интерес - също закономерно - са лидерите: бивши партийни функционери (и леви, и десни), бивши служители от специалните служби, бивши и настоящи обидени на властта и на обществото чиновници и интелигенти. Мотивацията на хората (народната "душа"), осигурили чрез вота си парламентарното присъствие на твърде безпринципната коалиция, някак се изплъзва от този фокус. В пресмятането на процентите "народна душа" по-често се изтъква, че са "цели осем", вместо да се припомни, че са "само осем". И да се осъзнае, че те ще растат или ще намаляват в степента, в която ще расте или ще намалява заплахата от циганите, турците, евреите и други "други".
-------
* Доклад, изнесен на Варшавската източноевропейска конференция, посветена на 25-годишнината от основаването на "Солидарност" и проведена в края юли 2005 г. в полската столица.














жмулю жмулев я докара и я закриляше, за да извършва поредица антибългарски действия под прикритието на науката. Плаща й се, есетствено, от "отвореното общество" на циониста Сорос. Написала е тук поредица от простотии и лъжи в съотношение 1:3. Терористичните актове на протурските националисти, шпиони на МИТ, предшестват т. нар. Възродителен процес в частта му за преименуването. Като цяло българското население посрещна с разбиране и облекчение изселването на голяма маса турци в Турция, а то пък стана защото турското провителство поисква официално от българското "да отвори границите". Заявил го доста патетично самият тогавашен турски президент. После, когато под смръщените погледи на българите "петата колона" на Анкара започва силно да намалява, затварят границата. След 10. 11. турците подеха кампания за връщане на имената не по своя инициатива, а ги подкокоросаха такива днес "националисти" като атакистите Румен Воденичаров, един от създателите на СДС, и Волен Сидеров.
е за манхатънското
ДС не е била престъпна терористическа организация като онази, на която бившето българче служи за маца.
Тия , дето плюят Сидеров не могат разбра с пилешките си мозъци , че ако не е Сидеров , ще е някой друг./Сидеров съвсем не е лош водач./ Има тежки причини , които породиха Атака.Никой не коментира тях , всички лепят етикети "фашисти" ,"фашизоиди "Нацисти" "ултралеви"... Ха вземете постигнете консесус по терминологията - ултралеви или ултрадесни
/Тука просто виждам манхатънската радиоточкоа как казва "И ДВЕТЕ !
" - подобно на Мечо Пух , когато го питали какво иска повече - мед или мляко...

