Мисля за тези, които се взривяват в неподозиращата тълпа. За тях мислят и хиляди професионалисти в Лондон, Москва, Вашингтон, Тел Авив, Багдад и къде ли още не. Мислят все повече, по-квалифицирано и във все по-разширени екипи.

Факт е, че увеличената бройка и интензивност на мислещите не ликвидира явлението, за което мислят. Сякаш пълзи някаква чума по мозъците - заразените са все повече. Едни мислят как да предотвратят, други мислим, докато гледаме поредните репортажи - "дано не се случи на мен". А на трети мисълта се измерва в тротилов еквивалент. Цъка им в главите. Преди време написах текст с такова заглавие - "Хора с бомби в главите". Имах предвид Мохамед Ата и останалите, които взривиха Световния търговски център. Нямах предвид Истанбул, о. Бали, Мадрид, Беслан, Лондон, Египет, Багдад и всичко останало.

Оказа се, че секретните служби не притежават



антибиотик за терапия на цъкащи глави



Сещам се за една страница на Достоевски, поразила и въображението на Максимилиан Волошин. Тя е в края на романа "Престъпление и наказание", става дума за съня на Разколников в Сибир:

"...Появиха се някакви нови трихини, същества микроскопични, вселяващи се в човешките тела. Но тези същества бяха духове, надарени с ум и воля. Хората, които ги приемеха в себе си, веднага си губеха ума и побесняваха. Но никога, никога преди хората не смятаха себе си за толкова умни и непоколебими в истината, колкото тези заразени... Цели селища, цели градове и народи се заразяваха и полудяваха."

Кой скенер ще проникне в мислите на заразения Хасан или Мохамед, скромен младеж от миманса на обществения театър? Докато тихо учи за счетоводител или помага на татко си да прави дюнери и фалафел? Политолози и социални психолози откриват, че кандидатите за "мъченици на Аллах" се вербуват в джамии и квартали между юноши с фрустрационни проблеми. Или сред такива, които имат загинали роднини във "войната срещу тероризма". Но фрустрирани юноши - колкото щеш, сираци - също. Нали не можеш да спреш войната срещу тероризма, след като си я почнал; на война който спре, губи веднага.

Боя се, че нещата ще продължават. И сега няма да говоря, че смятам походите за "изкореняване на тероризма" за грешка, която го разширява - достатъчен е примерът с Ирак.

Ще говоря за това, че на света вече му се налага да развива нови опитности. И да поглежда за методически указания към Израел. Наскоро посланикът на тази страна у нас направи тъкмо такова изказване - че всички ще разберем как живеят те от десетилетия.

Живеят предпазливо. Както курортистите, които не напускат Турция и Египет след атентатите, дори като тези, които се върнаха по хотелите след цунамито в Югоизточна Азия, или българите, които вадят постелките и паниците си из наводнените къщи през последните дни и с въздишка продължават.

А какво друго да правят?



Тероризмът е на път да се превърне в природно явление



Човек свиква. Човек свиква с всяка чудовищност; дали това е негов еволюционен шанс, или проклятие, осигуряващо му не повече от титлата цар на животните, не се наемам да кажа.

Беше време, в което камикадзето ми се струваше велика екзотика. Както са екзотика някои азиатски обичаи. Този японски триумф на патриотичната екзалтация ми изглеждаше исторически фетиш - нещо като рицарските турнири. Явление, осъдено да живее само в няколко мита и дисертации. Първо, защото чисто военният му ефект не се оказа достатъчен за победа в една сериозна война, и второ - защото нашето време изглеждаше обърнато с широко и възторжено въжделение не към пожара на идеологиите, а към акуратното потребление в безконфликтните прогнози на Фукуяма. Но стана друго.

Да взривяваш напълно непознати хора в далечни страни, като при това охотно жертваш себе си, е нова и яростна лудост. Не бяхме готови да я осмислим, камо ли да й противодействаме. Готови сме единствено да й свикнем. Случвало се е човек да си посегне пред лицето на врага и у нас - като Кочо Честименски или Ангел Кънчев. Случвало се е да взриви себе си, за да затрие и някои противници - като сърбина Стефан Синтелич в Ниш, запалил погребите, за да избие свои и турци в битката през 1809 г. Или някои летци-тарани през Втората световна война.

Но да воюваш месеци, години, десетилетия, като изпращаш скромни младежи и девойки с тежки и цъкащи раници по сладкарници, кафенета и гари, които след миг се превръщат в кървави и димящи развалини, е съвременно явление. Свързвахме го главно с Палестина през втората половина на XX век.



Сега целият свят е Палестина



"Знаеш ли как могат да победят?", питаше ме навремето руският писател Сергей Сакански, като визираше тоталитарните власти. И ми показа разказа си "Каменный гусь". Там затворниците с опасност от лоши мисли са заставени да седят в килия пред каменен гъсок. Гъсокът внимава какво става в главите пред него. Когато се появи лошата мисъл, гъсокът изплюва каменно топче от човката си - плюв! - и пробива челото на престъпника. С което запазва идеологическата чистота.

На Сакански, този последовател на Оруел, му се беше наложило преди Литинститута да натрупа известен опит из психодиспансерите на СССР - може тъкмо там да му е хрумнала идеята, която би спасила комунизма, ако имаше наука, която да измъти яйцето за каменния гъсок.

Дойде време, в което един такъв гъсок е по-ценен от цяла армада самолетоносачи.

Друг е въпросът, че и той изглежда противен.