Оня ден се заслушах продължително в гласа на народа. Течеше радиопредаване, в което думата имаха слушателите. Изказваха се на политически теми, коментираха правителството, опозицията, парламента - изобщо това, което неправилно наричаме политическа класа.

Изказванията бяха в традиционен дух. Което значи, че за пореден път ми направи впечатление особената сплав от принизеност и нихилизъм, така присъщи нам, когато обсъждаме властта. Отзад долавям горе-долу следната противоречива философия: властта би трябвало да е чиста като икона, но е точно обратното - тя е изначално зло. Във властта са онези, които пълнят гуши и мързелуват, срещу което нищо не може да се направи. Към нея има само два подхода - или с подмазване да се докара някоя дребна привилегия, или да се псува тя тотално и на всеослушание - подобно младежа, ругал президента на Петрова нива.

Изобщо в отношението



на българина към властта звучи една перманентна обида;



сякаш тя винаги е осъществявана от някакъв перфиден и чужд завоевател. Който не е част от теб и го търпиш по силата на обстоятелствата, а не поради свободното си изборно волеизлияние.

Съзирам в тази стихийна анархистична нагласа един незадоволен наш копнеж по идеала. За което не си даваме и сметка. Тези български гласове, често сливащи се в отчаян хор, са като на огорчени от цялата вселена пилигрими.

Които всъщност дълбоко в себе си роптаят главно срещу факта, че нямат отпреде си водач, който е самото Съвършенство и Светлина. И който изкупва техните спъвания.

Но моля ви се, дами и господа.

Не можем три петилетки след залеза на патерналистичното тоталитарно общество да се държим като деца, объркали сандъка за играчки с коша, дето са мръсните гащи на татьо. Не можем да търсим светостта на идеала си в държавния вестник и списъка с министрите, а там, където е нормално да се търсят подобни неща, да изсипваме чувала на примитивните си суеверия. Тия милиони, които слушат немощната реч на папата или се въртят като мравуняк покрай Каабата, или пълнят американските църкви всяка неделя до пръсване, са по-наясно от кого какво можеш да искаш. Може би затова са много по-големи оптимисти. Ние не сме и вероятно по тази причина оглавяваме класациите по планетарен песимизъм.

Трябва най-после да ни е кристално ясно - никога няма да имаме



президент с име Иисус Христос или министър-председател с име Иван Рилски



Е, един от политиците ни претендира за ролята на Васил Левски, но и то за по-зрелия дух не е политика, а опасна смес от хулиганство и претенциозна иконопис.

Понеже този ни дълбоко спотаен копнеж е очевидно неизпълним, той лесно се обръща във вулгарен политически нихилизъм. Това са явления с един и същ корен - и двете са плод на колективна политическа митомания.

Тоест от фетишизацията на властта до "всички са маскари" е само крачка. Ганьо Балкански и ние я правим охотно, като дори не си даваме сметка защо.

С това изобщо не твърдя, че във властта няма маскари. Твърдя само, че са точно толкова маскари, колкото сме самите ние. А като е така, не иде да опищяваш света колко си убог, нали.

Бях в едно село. Селяните ми се жалваха, че кооперацията е разорена. Шефът на кооперацията много крадял.

- Ми що не го смените, нали вие избирате председателя? - зачудих се аз.

- Ааа, сменихме го - отвърнаха те. - Даже у затворо влезна.

- Е?

- И новио крадне.

- Ми сменете и него.

- И следващио ше крадне! - разби ме с кристалната си убеденост колективът.

Във властта влизат хора, които я обичат. Харесва им да са там. Някои вършат полезна работа за населението през работното си време, други вършат по-малко, трети гледат да направят каквото могат главно за себе си и родата. Но светци и икони няма. Нормалното отношение към тези хора е като към равни нам, които сме наели на добре платена, но и нелесна работа за определен срок. Знаейки човешките слабости, трябва да ги държим под око и



да им провеждаме периодични тестове за кадърност и корупция



Освен това е редно да ги сменяме, защото и кадърността се износва, а честта се пропуква между изкушенията - горе просто са повече.

Едуард Лимонов, нелош впрочем писател въпреки скандалната си политическа слава, злъчно асоциира всяка върхушка с мафия. "Мафиотите никога няма да пуснат другите до софрата. Таратанци. Нали е въпрос за хляба, за мръвката, за живота, за мадамите. Ще те смачкат."*

Това може да се каже и за всяка политическа върхушка, включително за нашата. Може да го казва често обаче шоуменът и публицистът, но не може да е основа за натраплив и еднообразен диалог между населението и политиците му. Актьорът Христо Гърбов, играейки често комедийни персонажи, скоро каза: "Аз може да подигравам политиците, ама политиката е сериозна работа и трябва да я уважаваме."

Иначе е тъжно и смешно - като в диалога, приведен по-горе за пример. За нас е тъжното, смешното е отстрани.

------

* "Это я - Эдичка".