Петдесетдневната агония на българската политическа система може да се окаже не съвсем лишена от смисъл, ако НДСВ наистина стартира дебат за промяна на конституцията, който да определи категорично дали България да бъде парламентарна или президентска република. Този дебат е толкова важен, че можем да си позволим да игнорираме очевидно конюнктурната и дори персонална мотивация, с която НДСВ ще го започне и с която всяка друга партия или институция ще го подкрепи или отрече.

Дебатът за формата на държавно управление е логичното, но умишлено пропускано начало на всички опити за промяна на текстове от конституцията, правени досега. Те не стигнаха доникъде именно защото започваха от средата. С изключение на последния - дебата за Велико народно събрание, което да реформира съдебната система. Това всъщност е дебат за формата на държавно управление и е редно да започне с



избор между парламентарна и президентска република



В противен случай рискуваме всяка следваща промяна да е още по-конюнктурна от първите две, направени за нуждите на присъединяването ни към Европейския съюз, тоест на парче. А това вече ще е гибелно за сегашния конституционен модел. Той може да не е напълно изчерпан, но потенциалът на институциите със сигурност е - особено на тази на държавния глава. Няма значение дали правомощията на президента са лошо разписани, или сме избирали неподходящи хора на този пост досега - промяната е наложителна и повече не бива да бъде отлагана.

Честният начин да се дебатират правомощията на президента е те да се поставят в контекста на формата на държавно управление. Ако искат да запазят парламентарната република, първият въпрос, който инициаторите на дебата трябва да си зададат, е



дали на нея изобщо й е нужен президент



(за вицепрезидента не говорим, той със сигурност е напълно излишен). След това трябва много точно да преценят в коя точно област да му поискат повече власт, за да променят сегашното статукво на "умерено силен президент в силна парламентарна република".

Изборът не е толкова лесен, колкото изглежда на пръв поглед. В сферата на външната политика,отбраната и сигурността българският държавен глава има сравними с европейските си колеги правомощия. Много по-малко овластен е обаче в сферата на съдебната власт. "Съдебните" правомощия на президента са различни в различните европейски страни - от назначение и/или уволнение на върховни съдии през избор на конституционни съдии до лично председателство на Върховния съдебен съвет. Президентите на 20 от 25-те членки на Европейския съюз имат правомощия в областта на съдебната власт, особено ако са мажоритарно избрани. Логиката е, че при парламентарната република законодателната и съдебната власт не са достатъчно добре разделени заради доминацията на кабинета над парламента, дължаща се на подкрепата, с която правителството се ползва от парламентарното мнозинство. И тогава, за да бъде контролът върху съдебната власт непартиен, с тази функция се натоварва президентът, който обикновено не може или не иска да бъде изразител само на конюнктурните интереси на политическата сила, която го е номинирала за поста. Тогава



е логично именно президентът да бъде коректив на парламента



и зависимото от него правителство в сферата на независимата съдебна власт. Липсата сега на такъв контрол е в основата на проблемите, които функционирането на съдебната власт поражда сега.

Другият възможен и много по-ефикасен път за постигане истинско разделение на властите в България е изборът на президентската форма на управление. Но не по руски или френски модел. Руският, при който президентът има имперски правомощия и по презумпция е офицер от КГБ, не си струва дори да се обсъжда. Френският полупрезидентски модел пък, който поделя изпълнителната власт между президента и премиера и който Ширак така упорито се опитва да наложи на целия Европейски съюз, е умопомрачаващо бюрократичен. Това е власт чрез сила, при която



висшата администрация взима произволни решения, игнорирайки общественото мнение



Точно такава е родната философия на властта от 16 години насам.Тя може да бъде ефикасно променена, ако България приеме американския модел на президентска република. В него президентът е представител на изпълнителната власт, който прилага на практика приетите от парламента закони. Той е подпомаган от кабинета, който му е пряко подчинен, заседава само по негово искане и гласува само ако президентът изрично поиска това. Но не е всесилен. Правомощията му върху законодателния процес са ограничени до вето, което се преодолява от конгреса с 2/3 мнозинство. Освен това, независимо че се назначават от него, деветимата членове на Върховния съд могат да отхвърлят президентски решения без право на обжалване.

Най-голямото ограничение на президентската власт в американската президентска република обаче се крие в регионалния характер на всички избори, включително тези за конгресмени и сенатори. Ако България въведе мажоритарна избирателна система, съкрати наполовина своите депутати, обвърже избора им с местожителство в избирателния район, откъдето са издигнати, организира йерархично съдебната власт на териториален принцип и предвиди пряк мажоритарен избор на съдиите, предвиди механизъм за отзоваване на всички изборни длъжности, осигури финансова независимост на местната власт и институционализира референдума като начин за промяна на конституцията, статуквото наистина ще бъде променено. Избор като този обаче по силата на сегашната конституция не може да бъде извършен от обикновен парламент. Трябва Велик, и то преди президентските избори в края на 2006-а. Например следващото лято.

Което означава, че на току-що избраното правителство му остават 9 месеца живот. Това е добра новина за българската демокрация.



* Авторът е бивш журналист от радио "Свободна Европа", сега председател на Българското общество за индивидуална свобода.