Положението е такова - никой няма интерес да те изключат от училище и каквито и усилия да положиш, те ще останат безрезултатни. Не чакай друг да свърши твоята работа. Ако искаш да се махнеш от училището, в което си записан, просто го направи.

Всяка година директорите на училища



се тресат от ужас



ще успеят ли да запълнят паралелките, които са заявили като план-прием пред МОН. Всеизвестно е, че все по-малко деца се раждат през последните 15 години. В един сегашен десети-единадесети клас почти никое от децата няма братя и сестри, т.е. целите ресурси на семейството са съсредоточени в усилието да бъде изхранено, облечено и изучено единственото дете. Демографската криза е проблем, който се обсъжда, но МОН не прави нищо, за да реагира адекватно на него. Нормативът за цяла паралелка и сега е 18 ученика, а този норматив се запълва с огромни усилия дори в централни софийски училища. Една паралелка отговаря на две учителски места и разформироването й би довело до сериозен кадрови и социален проблем.

Ето защо на практика поведението на учениците в час и присъствието им в училище е въпрос единствено на тяхната инициатива и добро желание.

Ученикът може да си позволи арогантно поведение, тормоз над съученици, рушене на училищна собственост, влизане в час



под въздействието на алкохол и наркотици



Това се превръща в сиво ежедневие.

Правилникът за вътрешния ред посочва броя неизвинени отсъствия, след допускането на които следват наказания. Класните ръководители обаче са принудени да извинят всички отсъствия над съответния брой, защото след "Забележка" и "Предупреждение за преместване в друго училище" следващата степен е "Преместване" - а това е крайно нежелателно.

Фактът не може да остане прикрит дълго. Дори ако класният ръководител положи усилия да представи нещата като великодушна амнистия, последна прошка, отлагане с възпитателна цел... Учителят се превръща в добродушко, който всичко забравя и прощава, а ученикът е безнаказан и победител, каквото и да си е позволил.

Средствата, с които може да се въздейства на такива деца, са крайно ограничени. Разговор с родителите, които или прикриват отрочетата си, или плачат, безпомощни да се справят с промененото, израснало, лъжливо момче или момиче, в което те не могат да разпознаят бебчето си.

Изпитаното "Разделяй и владей" също не винаги върши работа. За съжаление добрите, възпитани, кротки ученици



по-лесно изтърпяват системния тормоз



от страна на другарчетата си, отколкото да посмеят да се изправят срещу тях. Ако влязат в конфликт с класната, тя поне няма да ги набие.

Не само добрите деца, а и учителите се оказват напълно беззащитни. Дядовците, които са охрана, не са в състояние да се покатерят до петия етаж, за да изхвърлят някой развилнял се хулиган, който заплашва със саморазправа или говори по отвратително циничен начин. Директорът винаги е на страната на "детето", дори ако то е 95 килограма, не може да спре да хихика заради прясно изпушената трева и току-що е обяснило, че след шестия час ще прегази с новата си кола учителката, защото е гадна.

Когато всички граници са преминати, на въпросното дете се предлага да подпише декларация, че вече няма да прави така. И така - колкото пъти се наложи, до края на учебната годна. Няма значение дали учи или не, дали изобщо влиза в училище или не, дали в час плюе по черната дъска, дали споменава редовно близките роднини на преподавателите.

Детето има права. Учителите са негови вечни длъжници.



Има безброй безработни преподаватели,



а възпитаниците все повече намаляват.

Та, драги ученико. Ако ти е писнало от тъпото даскало, просто хвърли молбата на бюрото на директора. Направи си кефа да изслушаш молбите на целия личен състав. Кажи, че все пак може и да не се махнеш, за да ти напишат тройките, които иначе би видял през крив макарон.

И триумфално отиди при следващите балъци, които ще ти целуват пъпчивото дупе, защото децата са цветята на земята.

А, да, и нашето бъдеще.

---

Авторката е преподавател в столично училище, литератор.