-------- визитка ------



Екатерина Йосифова е сред най-известните български поетеси. Автор е на осем стихосбирки, а стиховете й са превеждани на много европейски езици. Родена е и израсла в Кюстендил - градът, който даде на литературата ни и Биньо Иванов - лека му пръст. Възрастта й е много неопределим въпрос. От една страна се кани да навърши кръгла годишнина, освен това има вече три внука...От друга както гласът й, така и бързите й реакции я издават - кара го по момичешки, все си е Катя.

---------

- Как прекрачи в новия век?

- В кой смисъл?

- В прекия. И в преносния.

- Както винаги, с уголемяващото се семейство - с децата и внуците. Имам три внука. Бяхме заедно и на Коледа - при дъщеря ми, и на Нова година - при сина ми. А в преносния смисъл - не смятам за нужно да си поставям някакви условия и срокове, зависещи от точен ден. Тези неща гледам да ги мина по-незабелязано. Всъщност и празничните дни са дни - като всички останали. Така че спокойно си провлачих недовършените работи от миналата година и миналия век...

- Много хора чакат надежда от новия век. Дали и литературата ни гледа с надежда на него?

- Длъжна е да гледа така. Иначе ще пати.

-------

На мен ми е все по-скучно да чета, по-специално прозата, с изключение на документалната. Пълна досада ми е, някакво натягане да измислиш нещо. Това се отнася и за българската, и за чуждата. Все още се смятам за един от съвестно четящите, но нуждата от повече радост и красота в това, което се пише, е просто вече крещяща. Що се отнася до надеждите, свързани с новия век, човек винаги си измисля някакви близко предстоящи сбъдвания. Сега се говори, че влизаме в ерата на Водолея - духовната ера, която ще ни укрепи духа. Дано е така.

-------

- Смята се, че няколко града - Кюстендил, Стара Загора, Бургас - са градове с повече поети от другите. Така ли е?

- Ще ти издам една гадна тайна. На времето прогресивните млади хора - приятелите на баща ми, са наричали Кюстендил "Апендикса на България". И не само поради страничното положение, а поради това, че там животът е течал мирно, тихо, без някакви особени колизии, за разлика от другите места.

- То апендиксът боли понякога...

- Е, да...Без това не може. Но аз иначе си го харесвам. Не знам дали го обичам. Когато бях ученичка и студентка, се заричах, че никога няма да се върна там. Чак сега разбирам колко добър за живеене град е бил все пак. С това, че е сравнително близо до София, а все пак встрани, и винаги ми е давал възможност да си доизмислям нещата. Хората там винаги са били с големи духовни интереси. Приятелите на баща ми ходеха до София, за да идат на театър, да идат на опера. После се потапяш отново в тази тишина там, обикаляш без страх из гората, която почти влиза в града, и си мислиш за каквото си искаш. Мисля, че "поетичността му" е въпрос на среда също. В Кюстендил винаги четенето и писането са били смятани за важно нещо. Този град имаше много стабилна интелигенция, и то творческа. Историци, писатели, учени...

- Запази ли се тя?

- Не особено. Тези възпитани, четящи, спокойни хора, които препълваха читалището за сказки, помня го това нещо. Тогава най-важното нещо беше да си писател, най на почит. Как човек да не се опита да пропише? Сега такова нещо не може да има. Е, в съзнанието на хората, с разни уговорки, писателят пак е натоварен с някакво морално очакване. За съжаление се работи срещу това, дори от самите писатели.

- В какъв смисъл и от самите писатели? Че не отстояват правата на гилдията или че враждуват помежду си?

------

- Не, не остояват правата на една задължителна нравственост. Човекът има нужда от някаква подкрепа на разклатените си духовни устои. И търси, дори без да си дава сметка, такава подкрепа в книгите. А там не я намира, дори напротив, още повече му я разклащат.

-----

- Защо е така, дали защото писателите се блазнят от желанието просто да се харесат по-лесно?

- Не, просто много се боим да не изглеждаме...

- ...старомодни ли?

- Да! Боим се да не изглеждаме морализатори...

- Че то си е опасно, ако е гола дидактика.

- Е, не става дума за бездарните... За щастие българинът е скептик, и общо взето сам се справя, без книги. Не за щастие, за писателска жалост. Учудвало ме е в младите хора, че четат по-старите автори, а не техните съвременници.

- Дали просто не ги четат, защото трябва да ги изпитват по тях?

- Ха-ха-ха. Сигурно е така.

- Изобщо, ако нямаше задължително образование по литература, дали тя нямаше да потегли към някакво хептен маргинално място?

- Ами ще иде сигурно. Ако не трябваше да ги учат тези неща, нямаше и да четат.

- Значи ли, че смяташ литературата за обречена дейност, която ще се завира все по в ъгъла? Докато стане нещо като калайджийството, кундурджийството - полузабравен занаят, обект на на етноложки и исторически дисертации?

- Е как ме виждаш аз да ти отговоря?

- Ми няма аз, сега питам...

- Знаеш ли, също не виждам младите хора с книга в ръка за собствено удоволствие. Четат прагматично - което им е нужно. Иначе гледат телевизия, слушат радио, щракат по компютъра. Четенето е нещо, което трябва да се възпитава. То не идва от само себе си. За да изпиташ наслада, когато четеш един Радичков; ами ти трябва да си прочел много нещо преди това. Да имаш базата за сравнение, сетивото...Развитото сетиво.

- Последните десетина години страстите доста се политизираха. Нашите писатели политизирани ли са по принцип, или само се правят на такива за дребна изгода?

- Исторически е станало така, че българският писател има малко народническа нагласа. Изживява се и като трибун, и като просветител... Повечето са добронамерени. Не ги упреквам. Онази пък заявявана от други "гнусливост" към политиката също е поза, дори по-лоша. Готова да простя заблудата на тези, които са смятали действително, че могат да бъдат полезни в един момент...Не ги осъждам. Тези писатели, които се пробваха в политиката, са си пак толкова добри, или толкова средни, колкото си бяха.

- Ти не си ли се изкушавала? Не са ли те канили?

- Канили са ме, но...

--------

Вече ти споменах, че баща ми беше анархист, известен анархист в Кюстендил. В представата на българина днес това понятие е оплюто, символ е на безредие, а то означава друго нещо - безвластие. Българските анархисти така са се и наричали - "безвластници"! Баща ми - Петър Йосифов, беше учител по история и география, при това е бил анархист от ученик. По тази причина е сменил няколко гимназии. Всичките му приятели бяха анархисти. Изключително честни и почтени хора - те просто не приемаха авторитетите на властта. И гниеха по лагери, защото по едно време анархизмът беше обявен за "Враг номер 1".

-------

- То никоя власт не обича анархистите.

- Да. Но анархистите и в лагерите имат най-висока репутация - смятали са ги за най-неподкупните, за най-почтените. Те са заявили, че никога няма да участват в никаква власт, а винаги ще бъдат против нея като един коректив. Независимо дали е капиталистическа, фашистка или комунистическа...Както казват бивши политзатворници, анархисти предатели няма. Дали е вярно, или е мит, не знам. Те не образуват партии, не гласуват. Е, как ще ги обича която и да било власт?

- Май ти е близка тази философия?

-----

- Ами баща ми беше добър пример. Анархистите са били много силни, и продължават да са силни в страни като Италия, Испания, Франция...И винаги са били преследвани. Трогателни са все още живите - у нас те издават вестник "Свободна мисъл", и ние със сестра ми редовно се абонираме... В този вестник има много илюзии, но виждаш една почтеност, една неподкупност, която не може да бъде сравнена с нищо в нашето общество. Така че, разбираш ме - за мене би било семеен срам да участвам в групировки, които се стремят към власт - над когото и да било.

------

- Значи властта е зло по принцип ли?

- Близо е до злото. Макар че без власт не може, но аз предпочитам да съм в коректива. По принцип съчувствам на добронамерените политици, които се опитват да полагат добронамерени усилия. Но бъркотията е ужасна. Много са корумпираните, много са крадците, много са новобогаташите. И най-прекрасната програма - дясна, лява (а те съвпадат, общо взето), не може да бъде осъществена.

- Е, нали всеки народ си заслужава властта...

- Не бих казала така. Ние сме и жертва на независещи обстоятелства.

- От какво се боиш?

- Страх ме е, че умните ни деца няма да усещат потребност от тези неща, които ние усещахме. Ще се загуби възторгът от досега с културата. Не мисля, че това е беда за тях, по- скоро за нас е. Ще ни гледат снизходително. Те и сега вече ни гледат снизходително. Но потребността от нашите ценности ще се възроди отново - при друго поколение. Засега необходимостта от нас като хора с някакъв културен опит ще отпадне временно, ние няма да доживеем възраждането. Така че ще ни бъде тъжно и ще ни бъде самотно. Само че не бих нарекла това страх, то е по-скоро тъга. Иначе движението е спираловидно и връщане към някои ценности ще има...Потребностите на човешкото същество - потребност от нежност, потребност от красота, от доверие - всички тези неща са нужни - човек не може без тях. Тази потребност може да закърнее, да се затрупа от други неща, но в определен момент ще избие. Що се отнася до конкретните страхове, не надявам, че мъдрите хора са повече от фанатизирано заблудените...

- Какво мразиш у сънародниците си, кое би махнала?

- Виж какво, не обичам да обобщавам. Българинът е такъв, онакъв...Избягвам определен тип хора, които като че все повече се множат, защото се отчайват. Това са хората, които са параноични, вечно подозират нечисти подбуди за каквото и да говориш...Предпочитам да се правя на глупак, но не и да бъда непрекъснато подозрителна. Тази подозрителност, тази нагласа да подозираш всекиго, е отрова.

- А какво обичаш?

- О, много неща - природа, хора, предмети...

- Предмети ли?

----

- Да. Всякакви...Ето тази лъжичка например - виж я каква е хубава! (Показва ми обикновена лъжичка за кафе). Харесвам хората, които умеят да се радват. Харесвам природата, която ни понася все още. Преди всичко харесвам децата. Най-вече. Харесвам и старите хора.

-----

- Че ти всичко харесваш!

- Нима това е всичко?

- Комай. Деца, старци...А средните хора - харесваш ли ги?

- Е, тях не толкова. И аз съм от тях понякога. Но за средните мога да кажа така: не толкова ги харесвам, колкото ги жаля.