|
Разполага се спокойно в мекото зеленикаво кожено кресло, гостоприемно ни предлага кафе. На стената отсреща е разположена една от любимите му картини - платното е на Светлин Русев, който е сред най-добрите приятели на Христидис в България. В съседство зад огромна стъклена витрина грижливо са подредени антични статуетки. Голямата маса, около която се настаняваме, е направена по дизайн на самия посланик.
За себе си Христидис скромно казва, че е "нормален" човек. 10-минутен разговор обаче стига, за да се убеди човек, че в него има нещо необикновено. Майкъл не е просто дипломат, той е творец. Гледа на живота от по-различен, поетичен ъгъл.
--------в друг шрифт
"Когато се завърнах у дома, желанието да бъда с теб отново се надигна в гърдите ми. Тръгнах да бродя из твоите улици, но те гъмжаха от толкова хора и автомобили! Чувствах, че ти никога не ще можеш да съсредоточиш вниманието си върху мен. Как можа да пренебрегнеш моя изтощителен порив да се скитам из твоите улици, да ти говоря, да споря с теб за неща и дребни, и важни..."
------------------
Тези думи са част от "Писмо до София", което Христидис пише през 1995 г. Книгата е плод на първия му престой у нас. В едни от най-тежките години на прехода - 1991-1995 г., той е вторият човек в гръцкото посолството. И въпреки, че както сам разказва, в онези години животът в София не е бил лек дори за чуждите дипломати, в сърцето си той е запазил топли спомени. "Тогава спечелих едни от най-добрите си приятели българи. А и усещането за очакване, завладяло хората, беше въодушевяващо", разказва дипломатът. Именно в София Христидис прави първите си професионални стъпки във фотографията. Учител му е известният български фотограф Зафер Галибов. Снимането бързо се превръща в потребност за него. Към този момент той вече има 4 самостоятелни изложби зад гърба си и две книги с фотографии. Една от тях е именно "Писмо до София".
"Фотографията е страст към живота. Като снимаш, обезсмъртяваш, съхраняваш миг от живота от най-лошата смърт - забравата", казва Христидис, докато разлиства "Писмото" и сочи любимите си снимки. "Който притежава способността да чете светлините и сенките, може да научи всичко за мен. Една фотография казва много повече от хиляда думи. Опитвам се да запечатам особеното, необикновеното. Понякога детайл, който за останалите е съвсем обикновен, за мен има особено значение", споделя той.
Навсякъде из резиденцията има фотографии - на двете му сестри и брат му, на 16-годишната му дъщеря. Симпатичното момиче в момента учи в Атина и се кани да следва архитектура. "Много й се отдава математиката, обича компютрите", разказва Христидис и в следващия момент с усмивка признава, че през по-голямата част от времето е "телефонен татко". Иначе винаги, когато има възможност, отскача до Атина, а и дъщерята идва при него всяка ваканция. И тя като баща си е влюбена в София.
Христидис е пътешественик по душа.
Благодарение на работата си е обиколил доста държави - Турция, Италия, Либия, Югославия. "Всичките ми мандати са били в страни, близки до Гърция. Винаги съм бил, така да се каже, в окото на циклона - следил съм отблизо, изживявал съм нещата, които засягат страната ми", разказва той. Точно любовта му към пътешествията и историята го е насочила към дипломацията. "Винаги съм искал да се срещам с различни хора, да се запознавам с различни общества и култури. Още като бях на 14 г., по някакъв начин се подготвях за тази професия. Нямах никакви колебания, така и не минах през онзи период на чудене, който е толкова характерен за всички млади хора, когато избират пътя в живота си", спомня си Христидис. Макар да съзнава, че точно професията му е донесла доста трудности в личния живот и се е превърнала в основна причина да се раздели със съпругата си, Христидис обича работата си.
"Дипломатът не живее само един, а няколко живота - по един с всяко място, на което отива. Ако имаш подходящата чувствителност, е много интересно, защото винаги си привлечен от нещо ново. Няма го еднообразното ежедневие, все на старото познато място, с все същите хора", споделя възгледите си дипломатът.
Най-разтърсващият му мандат е бил в Югославия.
Негов плод е и книгата "Дневник Кармел-Сараево". Тя се ражда, след като Христидис обикаля почти цялата страна и вижда ужасите на войната. "Бях потресен, като гледах човешката трагедия, разрушението, кървящото Сараево", спомня си той. Там Христидис забравя за фотоапарата. "Никога не бих могъл да снимам болката и страданието", категоричен е той. Разтърсващите впечатления обаче не му дават мира и малко по-късно, когато се озовава в САЩ, от "контраста между ада на Сараево и рая на Калифорния" се ражда книгата-дневник.
И сега, когато успее да постигне "мир на духа" и да се откъсне поне за малко от вихъра на служебните си задължения, Христидис обича да "споделя" с белия лист. "Нещата, които пиша, са доста сантиментални", признава той, докато отпива глътка от кафето. Когато обаче иска наистина да избяга от ежедневието, Христидис се мята на мотора и запрашва нанякъде. И там, сред природата, където градовете с разрушителната намеса на човешката ръка са далече, търси себе си.
|
|