|
Теодора Димова е завършила английска филология. Написала е 8 пиеси, от които на българска сцена са играни три. Пиесата "Стопър", която се играе в Клуб "Максим" в Театъра на армията, получи миналата година две национални награди за драматургия. Предстои излизането на първия й роман "Емине". Има момче и момиче.
-----------------------
- Теди, с какви надежди посрещна новото хилядолетие?
- Че ще станем по-толерантни един към друг. Че ще се научим да разбираме, а не да мразим. Че ще разберем най-сетне, че отровата на злото поразява първо нас самите. И най-важното - всеки да започне да се занимава най-накрая само с онова, от което разбира.
- Защо имаш херпес на устата?
- От нещата, които стават в радиото. От 1993 г. аз работя там.
Всичко, което става в радиото, ме изпълва с огромна тъга. Защото показва как нищо не си е на мястото в тази държава. В началото агресивният и арогантен тон на протестиращите колеги много ме потисна. В интерес на истината трябва да кажа, че по-късно този тон стана доста по-миролюбив и нормален. След това ме потисна дезертьорството на сдружението.
----------------
Вече не зная кой стои зад Иван Бориславов. По принцип аз съм свикнала да вярвам в институциите. И повярвах на избора на сдружението. После се потиснах от инфаркта, който този човек получи. Явно, че е много чувствителен. Че сърцето му няма необходимата броня, която се изисква за подобна медийност. За мен това е едно предупреждение на съдбата към него. Говори се, че в радиото при предишното ръководство са ставали големи финансови злоупотреби. Говори се, че например за българско изкуство са били отпуснати по бюджет за миналата година 150 000 лв. От тях са реализирани не повече от 20 000. А останалите?
-----------------
- Как оценяваш годините на прехода?
- Изобщо нашето поколение много бързо остаря. Никога няма да забравя опашките за прясно мляко в полунощ, когато синът ми беше на шест месеца. Нито заплатата ми от 4 долара в радиото през 1997 г., с която можех да купя точно кило и половина сирене.
- Какви са ти убежденията? Червена ли си, синя ли си?
- Синя. Категорично.
- В такъв случай ще те питам доволна ли си от синьото управление? Коя е най-голямата му изцепка според теб?
- Мисля, че успя да направи много неща. И много неща успя да не направи. Изцепката му е това, че загърби културата. Че тя не беше сред приоритетите в дейността му.
-----------------
Всяка промяна тръгва най-напред от сърцата на хората. Сърцата са най-важните. А те като че ли вече останаха съвсем без кръв. Можем да въвеждаме всякакви валутни бордове в икономиката, но духовен борд не можем да въведем.
----------------
- Как запомни баща си? Разкажи един твой детски спомен с него.
- Бях на пет години, когато баща ми почина. За съжаление аз не живеех заедно с родителите си, защото в апартамента нямаше място и за бебе. Живеех при баба ми. За мен той още оттогава е обвит с ореол.
Веднъж стоях на предната седалка до него в колата. И без да искам, го ритнах. Той толкова учудено се обърна към мен и ме попита: защо ме риташ? Аз не знаех какво да му отговоря и много се смутих.
- Можеш сега да му отговориш. И така защо го ритна?
- Ние не знаем как да изразяваме любовта си. И това е една от големите беди на нашето време.
- Коя редакция на "Тютюн" предпочиташ? Първата или втората?
Изобщо препрочиташ ли книгите на баща си? Коя от тях ти е любимата?
- Харесвам и двете редакции на "Тютюн". Любимата ми книга е "Поручик Бенц".
- Кога за последен път сънува баща си?
------------------
- Преди много години. Ето го този сън: влизам в кабинета му и казвам: виж ме, татко, аз пораснах. Той само се усмихна по неговия странен начин. Оттогава не съм го сънувала.
------------------
- Кое се пише най-трудно - роман, разказ или пиеса?
- Не може да се каже кое се пише по-трудно. Всичко е еднакво трудно. Романът е просто най-трудоемкото литературно занимание.
- За авторите на книги е ясно, но може ли да печели един драматург в България?
- Не, не може. Не може дори да преживява от дохода от пиесите си.
- Забелязваш ли някаква промяна в отношението към младите български драматурзи?
- Допреди две-три години в театрите почти не се появяваха имена на млади български драматурзи. Това статукво беше разчупено от "Боб" на Елин Рахнев. Изобщо той като че ли успя да насочи прожекторите не само към себе си, но и към другите. Вече самите режисьори проявяват активен интерес и търсят съвременна българска драматургия. А като че ли и самата публика проявява подобен интерес. Но все още всичко е много крехко и може всеки миг да рухне.
- Какво имаш предвид?
-----------------
- Ако съвременната драматургия не отговори на очакванията на публиката, ако не се занимае с проблемите на обществото, ако не се вгледа в раните и мизерията, в белезите, които всеки носи, то тя е обречена. Постановките по български пиеси изискват особена грижа и внимание от страна на театрите.
-----------------
- Следиш ли българската литературна продукция?
- Следя я, но не толкова обстойно, колкото бих искала. Усилията ми са съсредоточени повече върху драматургията.
- Вярваш ли в безсмъртието на душата?
- Да. Мисля, че романът ми "Емине" се занимава точно с това. Първоначалното му заглавие беше "Текст на копнежа". В по-голямата си част ние, българите, сме езичници. На нас не ни са достатъчни Библията, Христос, евангелските чудеса. Имаме нужда от все нови и нови доказателства за безсмъртието на душата. И си помислих: ако внезапно получим някакво веществено, конкретно доказателство, как ще реагираме? Пак ли няма да повярваме? Или тогава внезапно ще ни се отворят очите, ще получим онзи ключ, който отключва вярата, която е във всеки от нас.
- Вярата лично у теб как се отключи?
- От една катастрофа. Изобщо вярата може да се отключи от всичко. От едно цвете. Или от много тежка депресия. При всеки е различно, но този миг винаги идва - рано или късно.
- Не се ли страхуваш малко от славата, която изведнъж може да те връхлети с излизането на първия ти роман?
- И през ум не минава, че това може да се случи. Въпреки че много бих искала романът ми да се хареса.
- Къде се чувстваш най-добре?
- Сред природата, сред семейството, сред приятелите. И в радиото - доскоро.
- Защо не емигрира?
- Аз съм от хората, които не могат да живеят в друга държава. Мисля, че щом съм се родила тук, значи трябва да живея тук. Разбира се, имаше моменти, в които исках неистово да се махна и тези моменти бяха най-тежките. Все едно че искам да се махна от самата себе си. Но не обвинявам и хората, които заминаха. Макар че останахме едно обезглавено поколение. Липсата на тези, които заминаха, непрекъснато се усеща.