|
Да вземем примерно историята със задържаните миналата седмица Яни Янев, бивш шеф на аналитичния отдел на военното разузнаване и настоящ секретар на Съюза на запасните сержанти и офицери, и Лиляна Гешева - до онзи ден шеф на секретната секция на служба "Военна информация". Ако се вярва на изявленията на военното министерство, за тяхната дейност има достатъчно данни и по случая се работи отдавна. Така че се надяваме скоро да се изясни за какво точно става дума и който е нарушил закона, да си понесе отговорността. В цялата история обаче правят впечатление няколко неща.
На първо място
защо Янев и Гешева не са обвинени за шпионаж,
а само за издаване на държавна тайна. Според някои обяснения това е така, защото не е имало резултатно предаване на секретна информация на чужда държава. Текстът за шпионаж в Наказателния кодекс обаче е категоричен: "Който издаде или събира с цел да издаде на чужда държава или на чужда организация сведения, съставляващи държавна тайна." Т. е. и самото събиране също се счита за шпионство.
Второто странно нещо е защо разработката не е реализирана докрай и не са уличени дипломатите, за които са били готвени материалите. Поне така се прави в нормалните демократични държави. Абсолютно необяснимо е и защо дори не се говори за търсене на отговорност от преките или по-големите началници на Гешева за изтичането на тайните.
От случката с Янев и Гешева пък човек може да остане с впечатление, че шпионажът в България е на доста елементарно ниво - щом като папките със секретни материали се разнасят под мишница из цяла София и се предават директно през оградата на посолствата.
Вярно е, че през последните 10 години България е като един разграден двор и данни, които по принцип са държавна тайна, свободно циркулират между медии и посолства. Отдавна вече не са тайна колко самолети, бойни кораби, подводници и ракетни установки има България, какво произвеждат военните ни заводи, къде е дислоцирана армията ни и т. н.
През последните години
София е активно шпионско средище,
където се надцакват едновременно руски, американски, сръбски, китайски, френски, германски, македонски, турски и гръцки специални служби. Тук изобщо не става дума за полуофициалните совалки на този или онзи шеф на ЦРУ, МИ-6, Мосад, БНД (германската разузнавателна централа) или пък руското разузнаване. А за сериозна работа, провокирана от събитията в Македония, Косово и Югославия, от опитите да бъдем изтласкани и от малкото останали ни оръжейни пазари и и не на последно място - от приближаващите парламентарни и президентски избори. В нея са ангажирани не няколко бивши офицери или деловодителки, а хора от най-висшите етажи на властта и специалните служби.
И на фона на всичко това не може да не направи впечатление фактът, че през всичките тези години така и не бе уличен, а още по-малко пък бе осъден и един шпионин. Нито един висш държавник не бе ударен през пръстите за изтичане на служебна информация. Най-много някой зам.-шеф на специална служба или зам.-министър да напусне изненадващо "по лични причини". Или още по-фрапантно - хора, за които от години се знае, че работят в тази насока, да бъдат преместени на по-отговорна служба, с още по-големи тайни. Просто в България
принципът на "държавната омерта" действа с пълна сила
Иначе всяка власт ни залива със смешни джеймсбондовски истории и шпионски водевили, които умело се използват за размахване на пръст, за отклоняване на вниманието, за дискредитиране на някой политически опонент или за дипломатическо влошаване на отношенията. Красноречив пример за това са откриването на подслушвателни устройства в американското посолство, "Оня списък" или пък изгонването на американския археолог Дъглас Бейли.
От 1997 г. на мушката са само "сръбски мекерета" и "руски протежета". Както се казва, въпрос на приоритети.
Такава показна акция бе проведена примерно по време на косовската криза. "Сръбски мекерета са тези, които получават инструкции за протестните си действия от сръбската резидентура и от сръбското посолство, тези, които съзнателно изпълняват политиката на сръбското разузнаване", обяви пръв тогавашният вътрешен министър Богомил Бонев, визирайки БСП. Шпионите на Белград осъществявали "пропагандна война на българска територия, която била подкрепена от официалните сръбски власти".
По-същото време Иван Костов почти директно заплаши соцлидера Георги Първанов, че може да отговаря по главата от Наказателния кодекс за предателство и шпионство. Пререканието избухна, след като Първанов обвини премиера, че е дал българското въздушно пространство на НАТО без санкцията на парламента. Костов веднага заклейми опонента си и го обвини, че може да стане причина за влошаване на отношенията ни с Югославия и че насъсква съседите срещу България. Накрая контраразузнаването пусна официално съобщение, в което заплашително се казваше: "Недостойно и престъпно е в ситуация като тази някой да си играе с огъня, воден от теснопартийни интереси или стремеж към сензации. Да се измисля несъществуваща вина на правителството, без да се държи сметка за последиците, които това действие може да има за съдбата на България, е престъпление според Наказателния кодекс, раздел II - "Предателство и шпионство". Така или иначе
никой не си изпати, нито пък бяха извадени доказателства
Подобна бе и пиеската, разиграла се в разгара на спора с "Газпром" през октомври 1997 г. Тогава се твърдеше, че руският посланик по онова време - Леонид Керестеджиянц, е имал среща с група български политици и бизнесмени, спрямо които извършвал "колективна вербовка". Споменаваха се имената на брата на Андрей Луканов - Александър Атанасов, ген. Стоян Андреев, Любомир Коларов, ген. Радослав Пешлеевски. Според източници от МВР формалният повод за сбирката било учредяването на Асоциация на приятелите на Русия, а всъщност е ставало дума за вербовка на български политици и военни, за да бъдат публично поставени и благоприятно разрешени руските икономически интереси в България. Естествено по-нататък нито имаше последици за набедените, нито пък бяха извадени доказателства.
През 1999 г. пък в Казанлък няколко души, сред които бивши депутати от БСП и бивши офицери от МВР, бяха привиквани на разпит по съмнения, че работели за интересите на Русия. И оттам не изскочи нищо - дори скандал.
Интересен е още един факт, останал малко встрани от общественото внимание. Преди няколко месеца, когато президентът върна закона за държавния служител, той ни в клин, ни в ръкав заговори за шпионство. От парламентарната трибуна държавният глава обясни, че се съмнява, че днес в България някой може да бъде осъден за шпионство, тъй като Списъкът на фактите, представляващи държавна тайна, се приема с решение на Народното събрание, а не със закон, както изисква конституцията. "Ако гражданин бъде осъден за шпионство, може да оспорва присъдата за това, че тя е издадена въз основата на решение на парламента, а не на закон", разтълкува президентът. Почти година по-късно в парламентът няма депозиран дори проект на такъв закон. Да се чудим ли тогава защо няма и осъден шпионин?
|
|