В съзнанието на мнозина най-популярната повест на Любен Каравелов "Българи от старо време" естествено се свързва с образите на двамата главни герои - Хаджи Генчо и дядо Либен. Останалите персонажи са епизодични и внасят само допълнителен колорит в разказа. Но има още един мълчалив основен герой, около когото се върти фабулата на битовата повест. Това е виното. То хем крепи дружбата между двамата другари, хем помага да се изградят техните силно контрастиращи характери.

Хаджи Генчо Кукумявката е стар килиен учител, който уж познава църковните книги, пее в черквата, поназнайва малко турски, влашки и гръцки и освен това е ходил до Ерусалим, поради което настоява да го наричат Генчо Поклонник. Той е стиснат, заядлив и властолюбив. Не обича гости, но обича да го канят на зияфети (угощения), да хапва хубаво, да пие греяна ракийка с мед и най-вече обича старо вино. Дядо Либен е съвсем друг човек - безкнижен, но с бурна и весела младост и с някакво вродено благородство. "Той е бил и хайдутин, и чорбаджия, и капасъзин, и мирен и справедлив гражданин." Освен това е особен патриот, "обича своето отечество, но не всичкото, а само Копривщица". Приятелството му с Хаджи Генчо е скрепено главно от общата им слабост към виното, което ту е повод за приятни разговори, ту ражда кавги и раздори. Да познават хубавото вино и да му се наслаждават, е въпрос на чест и житейска зрялост за двамата стари копривщенски нотабили.

Още при първата им среща, след като авторът им е направил подробни жизнеописания и психологически портрети, те подхващат увлекателен разговор по винарски въпроси: "А, що, байо Либене, кое вино е по-добро: пастушеското ли, едренското ли, или салъвкиевското?" - пита Хаджи Генчо на чардака в дядовата Либенова къща. "Салъвкиевското е по-добро" - отговаря домакинът и обяснява, че това вино "ти гъделичка гърлото и пощипва те по езикът, а пастушеското ти окиселява само малкото езиче". Хаджи Генчо, както обикновено, е на обратно мнение. Постепенно двамата започват спор дали старите, или младите са по-добри. "Старо вино, стар тютюн и стар другар са сякога по-добри от новите", обобщава дядо Либен. Според хаджи Генчо старите вина не били добри, защото миришели на ургут (кисело мляко). Това той казва, колкото да върви разговора и да има повод да похвали старото вино на дяда Либена, от което малко по-късно една от снахите ще донесе пет-шест пукала (глинени съдове). "Аз никак не ща да се препирам с тебе и да ти доказвам, че и твоето старо вино е такова, защото аз твърде добре зная, че вие отбирате от вино и претакате го, когато тряба, а освен това вашето лозе е старо лозе... по добро и от лозята в Кана Галилейска." Покрай този разговор става ясно, че Хаджи Генчо е лицемер, мисли едно, а говори друго, само и само да постигне своята цел, да пие колкото може повече от старото винце на своя другар. За разлика от него дядо Либен е открит и прям, с оформени възгледи за виното и живота.

Главно заради хубавото му старо вино Хаджи Генчо приема да сгоди дъщеря си Лила за неговия син Павлин. Пак заради него след това двамата се скарват и развалят годежа, а Хаджи Генчо искрено страда и дори пише специално помирително писмо.

Какви точно са били на вкус споменатите вина, може единствено да се предполага. Пастушеското явно е било перущинско. (Пастуша е квартал на Перущица - вж. Н. Минчев, П. Коледаров, "Речник на селищата и селищните имена в България 1878-1987 г.) Сигурно е било тежко маврудово вино, щом със стареенето е развивало качества. "Едренското" вино е от Одрин, а салъвкиевското е една загадка. Ако се съди по дегустационното описание, което дядо Либен му дава, трябва да е било някакво бяло вино с добре изразена свежест. Може да е било букет от няколко бели сорта, като мискетът е преобладавал. По онова време рядко са правени едносортови вина, повечето са били купажни, при това от твърде разнообразни сортове. В "Показалец" Раковски изброява двайсетина български сорта, от които някои отдавна са изчезнали, а други като памид, димят, гъмза, мискет и мавруд са запазени.

В повестта е споменато още едно вино. "Шестнайсет бъчви съм налял тая година, Хаджи! И краставоселско винце налях една бъчвица - знаеш, за измекярите", казва дядо Либен. Село Краставо (дн. Красново, Пловдивско) според друго съчинение на Каравелов ("Записки за България и българете") било изключително бедно. Явно и виното му, може би памид, е било за съвсем непретенциозни потребители. От текста става ясно, че тогавашните вкусове, освен според произхода, са категоризирали вината още като млади и стари (резерви) и бели и червени.

Копривщица, която е сцена на повестта, през Възраждането е едно от най-будните български градчета. Причина за това, колкото и странно да звучи, е липсата на плодородна земя. Според Каравелов земята там раждала само върби и трева и повечето мъже търсели препитание по различни краища на империята. С лека ирония той определя своите съграждани като "деятелни промишленици и многополезни мислители". "Странстването изобщо ги е правело по-отворени, жизнерадостни, по-светски, по-предприемчиви и активни, заставяло ги е да сравняват своя живот с живота на други народи и да виждат колко назад са останали в духовно отношение", отбелязва Боян Пенев.

Градчето се въздигнало главно покрай бегликчийството и някои занаяти. Откупуването на държавния данък върху добитъка и търговията с овце за един продължителен период носело високи доходи. "Бегликът въвлече в градеца ни заразата на гибелното за нас разкошество", пише един копривщенец в дописка до в. "XIX-ий век" (17 апр. 1876 г.). Естествено било това възмогване да промени и вкусовете на копривщенци, техния бит и особено женското облекло. "Тук са се струпали Париж, Виена и Цариград", ужасен коментира дамската мода друг възрожденски автор.

За мъжете, които често пътували, опознаването на света било свързано в значителна степен с виното. По време на годежа на Лила и Павлин компанията пита Хаджи Генчо: "Хубав ли е Ерусалим?", на което той отговаря: "Хубав е, много е хубав, в Ерусалим има твърде добри вина." Това твърдение звучи малко подозрително. Той едва ли е опитвал тази вина. Митът за техните качества е осветен от Библията. Между другото през 1875 г. британският премиер Дизраели, след като опитал едно специално подбрано ерусалимско вино, отбелязал, че пиенето на такова питие би му изглеждало логично само ако е предписано от лекар срещу тежка кашлица. Изглежда, вкусът на Хаджи Генчо бил друг. След това той обяснява как Мойсей направил от водата вино. Когато събеседниците го поправят, че това е Христос, хаджията кипва: "Ако Христос е можел да направи от водата вино, то защо и Мойсей да не може да направи?" После дълбокомисленият му разказ оплита библейски герои с фолклорния мотив за Трифон Зарезан, от което се разбира, че ученият дядо Хаджия слабо познава Свещеното писание, а душата му се вълнува предимно от проблемите на виното.

То става повод и за едно патриотично избухване на дядо Либен. Воден от заядливия си характер, Хаджи Генчо му казва, че "власите са по-добри от българите и техните яденета и тяхното вино са по-добри от твоите". Дядо Либен яростно защитава българското. Следва продължителен спор, който от вината преминава към турските и московските пушки, за да стигне до конете и най-сетне Хаджията да каже на дядо Либен, че неговият кон не е кон, а клепоуха свиня. След това двамата се разделят сърдити, за да се съберат отново след няколко часа и да започнат отново да пият от старото вино, сякаш нищо не е било.

Повестта предлага любопитни данни за това колко се е пиело на ден. Докато уговарят годежа, дядо Либен черпи бъдещия си сват и обяснява:

- Това вино е петнайсетгодишно, Хаджи, и аз не съм го купувал, а набрал съм го от моето пастушеско лозе.

- А много ли имате от старото вино, дядо Либене?

- Около триесет ведра, Хаджи.

Това прави около 400 литра и Хаджи Генчо започва бързо да смята за колко време може да се изпие, за да отлага сватбата дотогава. "Ако пие човек на денят по две оки, то той за един месец ще изпие шестдесет оки, за два месеца - сто и двайсет..." Явно да се изпият две оки (към 3 л) на ден се е смятало за, общо взето, приемливо. Вероятно алкохолното съдържание на повечето от онези вина не е било твърде високо, може би под 12% об. Затова при стареене бързо са се окислявали и започвали вторична млечнокисела ферментация, заради което Хаджи Генчо казва, че миришели на ургут. Но старото перущинско явно е било друго.

Литературните историци не пропускат да подчертаят, че ранните Каравелови повести и разкази, писани в Русия, са силно повлияни от Гоголевите "Вечери в селцето край Диканка". "Гогол постоянно му беше залепнал на устата", пише за Каравелов един от неговите сръбски приятели. Заимстването на сюжети е безспорно, но всичко останало в повестта е неподправено българско. Това в голяма степен е постигнато чрез виното и специалното отношение на героите към него.





Из писмото на Хаджи Генчо до дядо Либен



"Ехъ, байо Либене, азъ грешний человекъ, хочу вопросити тебя: достойно ли за старое вино распри заводити, хулитися и ругатися? Недостойно есть много пити вина, днесъ азъ и въ уста его не прiяхъ, ты же много его еси пилъ и прегрешилъ еси - проси у Бога прощенiя, зане благословено вино, а проклято пiянство. Азъ на месте твоемъ рекъ бы на момчетата все старое вино изъ зевникътъ изнести и казалъ бы Хаджи Генчу: пiй, Хаджи, колико ти чрево соберетъ. Сделай же тако, байо Либене, сице и Господь вседержитель проститъ тебя, а дяволъ изчезнетъ.



Лета отъ Христа 1855, а от сътворенiи мiра 7392, майя 5.

Азъ, Хаджи Генчо Продановичъ Кукумявка о Христе Бозе."





Текстове към илюстрациите:

1. Любен Каравелов

2. Гроздобер в Западните Балкани, рисунка от XIX век.