|
е зает с ръкописа, озаглавен "Виж гредата"
Заглавието е взето от прочутия библейски текст. Книгата е посветена на съвременния храм и съдържа научни и философски теми.
Той предвижда, че го чакат тежки битки с безумни планове, които са в ход в кметството: за промяната на Околовръстния път, за метрото, за летището, за Градската градина, за малкото зелени площи в София и за много други. "Мисля, че баща ми и моите близки, които си отидоха, ако ни гледат някъде отгоре какво правим и как живеем, биха се срамували от хала ни", казва замислено Попов. Трагедията на София според него се крие в действията на общинарите и кмета. Когато решават, те
работят единствено с перспективата "утре"
и "кому е изгодно", а не с двадесет и повече години напред. Архитектът не робува на максимата, че човек е голям, колкото са големи мечтите му. "Аз нямам мечти", казва сериозно той. Неговото желание е свързано със София - да стане хубав град, малък, курортен, зелен, удобен и човечен. В близко бъдеще не е оптимист нещо да бъде променено в столицата в тази насока. Павел Попов обаче е уверен, че след време самият живот ще превърне София в достоен град. Дотогава ще продължи да доказва с действията си, че между абстрактната композиция и градоустройството има пряка връзка, че не може и не трябва да бъде пренебрегвана композиционната компонента при всяко проектиране и при всеки строеж.
Попов е убеден, че за равновесието на твореца изключително голяма роля играе семейната среда. "Много важно е
да си намериш необходимата половинка",
споделя архитектът. От първия си брак има две деца - Мина и Иван, които живеят в САЩ. Мина е завършила екология, а Иван е отличник на Йейлския университет. Вторият брак му дава необходимото спокойствие, за да се занимава пълноценно с изкуството на архитектурата. От него има двама сина: Димо, който е на 17 години, и Иван - на 13. Те учат в Горнобанския лицей. Димо е пристрастен към биологията и компютрите, а Петър иска да стане готвач. "Не е лошо в днешно време", шегува се бащата. Архитектът разказва за своите ученически години с удоволствие. Тогава имал много време за четене, за хайманосване, за плуване и за езда. Обиколил всички родни балкани и му било все едно какъв ще стане. Баща му, който е денонощно над чертежите, се сеща трудно в кой клас са синовете, но благодарение на свободата, която им предоставил, станали хора. Павел искал да завърши корабостроителния институт в Гданск, но професорът го "посъветвал" да учи във ВИАС. Така синовете завършват архитектура и са щастливи, че продължават професията на баща си. Най-същественият и траен спомен от детството им е, че най-скъпата вещ в тяхната къща била кутията с пергели. "Родителите ни бяха бели врани, нямаха нищо общо с материалното."
Семейството е щастливо, ако има пари за храна и за неща от първа необходимост. Това определило отношението към живота на Павел и на брат му Виктор. Двамата
никога не са помисляли за професията като печалба,
а би трябвало... Имали са възможност да работят в чужбина, но смятат, че техният дълг е в България. "Ако Господ искаше да съм американец, щях да се родя в Оклахома", казва Павел. Като размишлява върху съдбата на баща си, той твърди, че най-важното в живота е да извадиш късмет с родителите и да имаш добър учител.
Иван Попов (1912-1973 г.) е роден в Сливен в семейството на Павел Попов и на Петрана Бакърджиева, по майка от рода на Хаджи Димитър. Когато Котел изгорял, дядо Павел хванал пътя за Сливен само с чифт обувки (в ръка) и една тетрадка. В града видял хубавата Петранка да чука бадеми с налъм на кладенеца в бащиния си двор. Любов от пръв поглед - и се оженили в Сливен. Семейството изпратило малкия син Иван да следва архитектура в Чехия, а големия Виктор - да учи медицина във Франция. Някога с чиновническа заплата и плетене на дантели това е било възможно.
През 1936 г. Иван завършва архитектурния институт в Бърно и поканен от приятеля си, архитект Рачо Рибаров, постъпва в архитектурното бюро на големия творец Георги Овчаров (1889-1953 г.), където Рибаров вече работи. Тримата са заети до 1944 г. с огромна проектантска и изпълнителска строителна дейност. Съвременниците си спомнят, че в бюрото се работят непрекъснато под пара конкурси, паралелно с детайлите и плановете за сградите в строеж. Като всеки талантлив учител Овчаров съветва Иван, че няма малка и голяма задача. В началото в задълженията на чирака
влизат кафето и печката
и никаква заплата на първо време (естествено). Овчаров кара Иван да рисува ежедневно елементарни неща - например лавица с две чинии и стомна, докато ръката се обиграе. Овчаров е автор на едни от най-хубавите сгради и строежи в София и в страната, като Министерството на вътрешните работи, Агрономическия факултет, манастирската сграда в Евксиноград, мавзолея, Градския дом в Бургас, Дунав мост и др. Той винаги знае кой е най-подходящият урок не просто в архитектурата, а в живота. Когато завършвали Министерството на вътрешните работи, чиято фасада към "Шести септември" отчасти виси на покривната конструкция, а работниците се боели да декофрират, Овчаров седнал да пие кафе точно под нея. Не се знае дали чираците са седнали да му правят компания.
"Хубаво е човек да има учител и е прекрасно той да бъде Овчаров", казва днес Павел. От 1945 г. арх. Иван Попов е асистент в Държавната политехника, а от 1955 г. - доцент и временен ръководител на катедра "История, теория и основи на архитектурата". Иван Попов
никога не възприема сериозно политиката
и гледа на нещата през призмата на шегата. Той е един от малкото безпартийни професори у нас. От 1963 г. е редовен професор и ръководител на същата катедра. Същевременно работи в проектантски организации и участва в конкурси. В работата си е единак. Когато спечелват с Рачо Рибаров конкурса за санаториум на военните в Наречен, завършен в 1939 г., сам предварително премерва терена, което се оказало решаващо.
Заедно със своя учител Георги Овчаров и с останалите големи наши архитекти като Цолов, Васильов и Станчо Белковски Попов работи след 1944 г. по центъра на София. Източната фасада на Партийния дом откъм Двореца и части от неговия интериор са работа на Иван Попов. Неговата лебедова песен е сградата на ВИАС. Заедно с проф. Делибашев той спечелва през 1976 г. ограничения конкурс не срещу кого да е, а срещу арх. Иван Татаров - друго светило на ВИАС. Работохолик по дух, професорът публикува (между другото) научни трудове: "Пропорции в българската архитектура", 1955 г.; "Класически архитектурни форми" (с проф. Мила Иванова), 1962 г.; "Физикотехнически и икономически проблеми при проектирането на прозорци", 1962 г.; "Въведение в архитектурното проектиране", 1963 г. и др.
Павел Попов си спомня как през онези години преподаватели и студенти са живеели чудесно в една академична общност. Бъдещите архитекти прякоросват своя професор на
"Дядо Боже" - толкова бил благ
Павел твърди, че баща му рядко почивал. Обичал шаха и музиката.
Съпругата на професора - Олга, която била лекар офталмолог, била достойна жена на мъжа си. "Майка ни не знаеше какво е грим и червило, миришеше на болница. Преглеждаше по 50 души на ден, оперираше очи, без да трепне. С баща ми бяха неразделни от ученическите си години", казва Павел. И двамата бяха посветени на работата си, на своите близки и приятелите - нещо, което ние днес само се опитваме да правим", споделя накрая архитект Павел Попов.
Санаториумът на военните в Наречен, дело на Иван Попов и Рачо Рибаров.
|
|