Всеки си има теза защо е рухнала предишната система. Която на по-старите поколения изглеждаше непоклатима като гранита на Партийния дом. Вчера дори от един автор на "Сега" се изтръгна нещо като сирашки вопъл. Един вид:
-Ти, ненормална Системо, ме роди след случаен каприз, а после ме заряза в сиропиталището на глобалната джунгла! Пък то далеч не за всички е SOS Киндердорф, ще знайш! И изобщо, кой съм аз, и къде ми е наследството, като съм сирак, а?*
На младите не им пука, но другите пребиваваме в неяснота вече петнайсетина години, а това, както се оказа, вреди на душевната хармония.
Една част смятат, че СССР, а съответно и Варшавският договор се разпадна поради предателството на Горбачов. Те мразят предателя и изпитват топли чувства към миналото величие на системата. Други настояват, че причина за краха са хора като Солженицин, Хавел и Валенса. Трети търсят пръста на ЦРУ или на Съдбата и ровят у Бжежински и Нострадамус за аргументи. Аз мисля, че в основата си
Системата просто беше ПРЕЛЪСТЕНА!
Почти по същия начин, по който провинциална мома се прехласва по столичен франт поради умението му да върти тънко бастонче, докато се вози в нов файтон.
Така стават нещата и е закономерно
На 7 ноември 1982 се навършиха 65 години от ВОСР. Три дни по-късно умря Леонид Брежнев. На поста генсек на КПСС го смени Юрий Андропов, който също умря - през 1984-а. За кратко дойде Черненко, после, през 1985-а - Михаил Горбачов. Бях студент в Москва по него време и се ползвах от волния статут на внимателен зяпльо. Бронирани коли и специални части плъзваха из града при всяка смяна на генсека-император.
Системата беше могъща! Толкова могъща, че по замисъл можеше да кара векове. Ако беше на някоя отделна планета, или поне имаше как да се изолира от останалия свят. Или ако останалият свят също не произвеждаше танкове и ракети. Системата беше могъща, но винтчетата й корозираха. През шуплите на либерализиралата се граница се процеждаха изкусителни, неизвестни доскоро неща. Пред които родният аналог изглеждаше невзрачен като колхозничка до Мерилин Монро. Анцузи! Цигари! Магнетофони! Маратонки! Идеи и книги, несанкционирани от бдителната цензура.
И величествените дънки. Заради които една пощенска работничка например пестеше 6 месеца.
Заплатата й - 80 рубли месечно. Дънките се продаваха само на черно, за около 180. Ще каже човек - не може ли да се облече от текстилна фабрика "Москвошвея", и то за скромната сума от 20-30 рубли?
Можеше, ама не щеше. Защото колежката Зина се е сдобила вече с дънки. И благодарение на този факт статусът на Зина рипва по-високо от Гагарин в космоса. Гагарин си е Гагарин, но за обикновения гражданин животът, както навсякъде, минава между тролея, гардероба, телевизора и хладилника. Другото е в сферата на символиката. А пред могъщата знаковост на социалния престиж и битката за по-качествени ухажори другата символика смутено почва да пристъпва от крак на крак.
Системата рухна поради своята
състезателна неефективност,
съчетана с отказа си от груби репресии. И защото хората го искаха.
Новите й винтчета вече не бяха стоманени комисари с аскетични изисквания към бита. (То аслъ Сталин това и значи - стомана). Новите винтчета четяха в самиздат забранения Солженицин, слушаха полузабранения Висоцки и гледаха да си напазаруват незабранените, но и непроизвеждани от родната промишленост стоки.
Спомням си една смесена студентска бригада през 1983, в която участвахме студенти от различни ВУЗ-ове на Москва, както български, така и съветски. Работата беше тежка, строяхме огромна болница в провинциален град. Цял летен месец. Ставаше се рано, работеше се здраво, а руски девойки - част от бригадата, ни готвеха. Цареше ред. Но още тогава в проветривата ми луда-млада глава се забодоха два ярки спомена. Като два корозирали гвоздея в капака на новичък Т-70.
Първият. Строежа в болницата управляваше бригадир. Той се стараеше да не стоим без работа. Но не наблягаше на КПД-то. Например - бетоновози докарват разтвор, с който трябва да уплътняваме фугите между етажите. Но често бригадирът нямаше нерви да надзирава тези неща. И ни нареждаше да разхвърляме с лопати бетона из огромното поле пред болницата. На него, а и на нас, ни се плащаше не за работа, а за отработен материал.
Вторият. Не ни беше кеф да бачкаме в жежкото градче. Но го правехме - ние главно по принуда, а руснаците - да изкарат някоя пара. На едно българче, Ники, най-му личеше, че се чувства прецакан. Често пушеше, подпираше се на лопатата и кръшкаше. Прекият му руски отговорник веднъж го намъмри. Ники се засмя и му отвърна:
-Абе защо да блъскам като тебе? Наесен ще се върна от България, ще ти продам едни дънки и ще ти прибера цялата месечна надница.
На онзи му стана криво, но се замисли. Беше вярно.
Виктор Суворов пише, че Сталин нарочно не командвал лично парада на победата през 1945 г. на Червения площад, а отстъпил белия ат на Жуков. Бил смятал резултатите от войната за поражение. Защото вследствие на победата светът не станал комунистически. А Сталин разбирал, че при наличието на алтернативна и по-ефективна система наблизо другата рано или късно е обречена.
Дали е вярно за парада, не знам. Но за системата и дънките е.
-------
* Сделано в СССР, от Н. Фенерски.
.
. 
. 
.
.
