Удивителна е способността на политиците да разчитат грешно посланията на избирателите си. Типично в свой стил те обясниха обидно ниската активност на частичните местни избори с това, че хората не виждали смисъл да гласуват за кмет за половин мандат, че било събота, а времето било хубаво, че електоратът се бил уморил от зачестилите вотове... В такива размисли би имало някаква логика, ако подобно електорално поведение бе прецедент, а не традиция.

За съжаление реалността е по-различна. Последният вот още веднъж по категоричен начин доказа, че избирателите нямат доверие в сегашните участници в политическия живот - и в партиите, и в т. нар. независими кандидати, които са на една дупка разстояние от създаването на собствена политическа сила. Хората отдавна са разбрали, че нямат шанс да бъдат чути, ако използват най-демократичния начин да изразят своето мнение - чрез бюлетина. Те не очакват общината или държавата да започнат да изпълняват поне част от вменените им по закон задължения, която и политическа сила да дойде на власт. Те знаят, че могат да привлекат вниманието върху проблемите си и евентуално да извоюват тяхното решаване само с драстични действия, които да нарушат удобството на политиците и да застрашат техния имидж - блокади на пътища или боклук до шия например. Какъв е смисълът да отстояваш гражданска позиция, ако онова, което си подкрепил или отхвърлил с бюлетината си, веднага след вота бива видоизменено или забравено заради някакви по-висши, "национални" интереси? Защо да четеш програми, които са извадени под индиго и не отличават, а унифицират всички кандидати - и за кметове, и за депутати, и за премиери? Как да повярваш, че една партия има сериозно намерение да промени порочното статукво, след като тя години наред е част от него - участвала е в създаването, съхраняването и използването му? И какво значение има за кого ще гласуваш, след като границата между управляващи и опозиция е гъвкава до неприличие?

Затова все по-малко стават хората, които все пак гласуват, макар и с отвращение, за по-малкото зло. И все повече са онези, които не намират достатъчно отвращение у себе си, за да отидат до урните. Не е вярно, че те са равнодушни към проблемите и бъдещето на страната. Негласуването също е отношение. Ако се направи експеримент и се въведе черна бюлетина например - за всички, които искат да упражнят правото си на глас, които имат позиция, но не намират подходящ кандидат, който да я отстоява, и затова гласуват срещу всички, ще стане ясно, че големият победител на последните избори - и парламентарни, и местни, е отрицанието на съществуващите партии, на тяхната демагогия, на тяхната неспособност да защитят интересите на избирателите. През 2001 г. то докара на власт Симеон Сакскобургготски, през 2004 г. вкара "Атака" в парламента, през 2005 г. направи Бойко Борисов кмет. Историята показва, че е само въпрос на време и те да влязат в познатия коловоз и да разочароват по-голямата част от подкрепилите ги, но стартът им винаги е летящ.

Не така виждат нещата политиците. Въпреки очевидните и натрапващи се изводи нито една партия не потърси вината за пасивността на българите в себе си, в поведението си през изминалите години. Всички по традиция се обидиха на онези, които не гласуваха ("чакат някой друг да им реши проблемите"), и на онези, които предпочетоха опонентите им ("заслужават си онова, което ги чака, след като за тях има значение харизмата, а не програмата"). Констатации, изречени след първия и след втория тур на изборите с почти садистична наслада. Придружени с високомерни коментари, че въпреки недораслия електорат съответната партия и този път се е представила достойно. Доста странно разбиране за достойнство - пред урните отидоха по-малко от 30% от хората, имащи право на глас. Това не е повод за гордост, а за харакири. Но партиите мерят своето влияние по особен начин - спрямо себеподобните, а не спрямо доверието на обществото. Затова едната била първа в повечето градове, втората се титулува единствена алтернатива, третата - първа сила вдясно, и т. н. Нищо, че всички те, взети заедно, не могат да привлекат вниманието и на една трета от населението в съответния град.

Има нещо още по-тревожно - за пореден път партиите получават червен картон от избирателите, но не желаят нито да напуснат играта, нито да променят поведението си, нито даже да изхвърлят дискредитираните лица. Задоволяват се с констатации, че е ударен шамар на политическата система и трябва да се върне доверието в нея, защото анархията е опасна. Но в техните планове връщането на доверието не минава през евентуално изпълнение на собствените обещания, през болезнена дисекция на недъзите и вътрешна реформа например. То минава през провала на опонента. Партиите у нас разчитат главно на протестния вот, на разочарованието от управляващите в даден момент, което ще прелее към тях достатъчно проценти, за да ги докара на власт при следващия вот. И са готови да чакат и 4, и 8, и 12 години, ако се наложи, докато дойде техният час. Те никога няма да признаят, че са се провалили в управлението. Те винаги ще твърдят, че хората не са ги разбрали и оценили. Те са деструктивни по своята същност - могат да се отличат само когато са яростна опозиция, а не когато разполагат с цялата власт, за да работят в полза на обществото. Всъщност те изобщо не знаят как могат да бъдат полезни на обществото. Техният поглед не стига по-далеч от дупките, кучетата, боклука и минималното вдигане на заплати и пенсии. Те винаги се борят с последиците, а не с причините за проблемите. Нямат никаква визия за отговорностите на държавата и общината, камо ли воля да ги прилагат на практика. Така е по-лесно, въпреки че е доказано неуспешно. Затова са като воденичен камък на шията на обществото и то все по-често ще си задава въпроса: има ли нужда от такива партии, от такива партийни елити? И докога въпреки роенето, мултиплицирането и модифицирането на политически сили избор на практика няма да има?