|
- С Волев делим заглавие. И трябва да почнем по-отдалече. Преди две години, когато написах на една страничка идеята за филма си, той автоматически получи името "Опашката на дявола". Сценарият и книжката, която издадох, са се казвали винаги и единствено "Опашката на дявола". Трябва да призная, че се гордея с това заглавие. Проектът на Волев, който сега тръгва на екран като "Огледалото на дявола", имаше седем заглавия, за които той признава. Седем! Сред тях "Някъде в България", "Някога в България", "Павароти"... Когато той свърши филма и разбрах, че неговият се казва "Огледалото на дявола", побеснях. Почнаха да идват при мен колеги и да ме питат: чакай сега, ти на "Опашката на дявола" си правиш вариант за телевизията, сериал за телевизията или какво? Това объркване продължава и до ден-днешен. Колкото и да не ми се иска да го призная, хората бъркат двете заглавия, бъркат и двата филма.
- Така е, една иначе интелигентна моя колежка ги бърка упорито вече 2 седмици.
- Объркването е тотално. Заглавието е част от пътя на едно произведение. То е онзи авторски отпечатък, като отпечатъка от палеца, който е единствен и неповторим. Моето заглавие е някакъв вид находка. А там, където има находка, винаги има и иманяри. Ако в годината, в която се появи "Крадецът на праскови", някой беше направил филм "Крадецът на ябълки", щеше да бъде ужасно нали? Открай време в римското право съществува понятието "първите по време са първи по право". Попитайте Волев, като се видите с него, дали щеше да е много щастлив, ако през 1989 г. аз бях направил филм "Да обичаш напук"? В скоби ще ви кажа още нещо - ние сме продуценти. Филмовият продуцент е лице, което не се регистрира по закона за авторското право, а по търговския закон. А в него съществува понятието лоялна конкуренция и в България има Закон за конкуренцията.
- Явно проблемът не е само морален. Значи ли това, че ще се съдите с Николай Волев?
- Правни мерки са предприети. И ако се окаже, че законът е на моя страна, тежко му и горко. Санкцията в такива случаи е чудовищна и аз се надявам, че тя ще сполети и Волев. Ние и двамата с него сме лишени веднъж завинаги от възможността да останем в съзнанието на публика като нещо, което се е случило преди 10 години. На никого не е ясно за какво става въпрос. Неговата публика ще бърка неговия филм с моя, и обратно. Може би драматизирам. Но аз съм направил една лирична и романтична история и фактът, че я бъркат с това, което е направил Волев, не ми дава мира.
- Лирична история - как се връзва това с биографията ви, предимно на документалист?
- Нямам биография на документалист, аз съм в киното заради игралното кино, то е голямата ми страст...
- Но въпреки това имате само един игрален филм зад гърба си и доста документални?
- Трябва да направя едно уточнение. В 10-те години между "Тишина" и "Опашката.. " аз не съм спрял да работя върху игрални филми. Имам три проекта. Единият ми отне 2 1/2 години, но за съжаление не успях да намеря пари да го реализирам. Другият - "Сляпа баба" ми отне 4 г. и половина. Хората, като кажат игрално кино, си представят завършен филм, но човек може да свърши цялата огромна работа по един проект - включително изборът на актьорите, изборът на места за снимки, и пак да не стане филм.
- Само бюджетът ли беше причината тези два проекта да не видят бял свят?
- В единият случай не беше бюджетът. В случая със "Сляпа баба" имаше конюнктурни съображения - сюжетът беше изтълкуван като политически, а той не беше такъв.
- Вие въобще как се спогаждате с конюнктурата и политическия пейзаж?
- Аз смятах, че съм човек напълно и изцяло аполитичен. Трябваше да мине много време, за да разбера, че всичко, което се случва в политическия живот, касае и мен. Стигнах до това да работя върху някакъв, условно казано, "политически" сюжет, след като съдбата на трима приятели - две момчета и едно момиче, в съзнанието ми се преплете със събитият в България от 1994-1996 г. Имам предвид правителството на Жан Виденов, убийството на Луканов, източването на банките и последвалата криза. Тези неща в политическата реалност, които се насложиха върху съдбите на три невинни деца, възбудиха въображението ми и желанието да разкажа историята през погледа на жертвите. Лично аз се чувствам част от малцинството.
- Кое малцинство?
- От загубилото. Бях изненадан и шокиран от това, което се случи през лятото. Оказах се в малцинство и сега след президентските избори. Не е драматично това, сигурно самите политици и хората около тях са го преживели по-тежко, но аз бях шокиран и не мога да кажа, че съм наясно точно какво се е случило. Въпросите са повече от отговорите.
- Но е хубаво, че новият ви филм - за разлика от някои други - не се заема грозните страни от действителността.
- Радвам се, че така смятате. Аз мисля, че един филм не трябва да борави с прекалено много конкретни неща. Започне ли да борави с конкретика, той се превръща в битов. От всички неща, които мразя в киното, изкуството и литературата, най-много мразя битовизмите. Смятам, че едва ли може да се каже нещо по-лошо за един филм от това той да е битов и в него човек да види всичко онова, което може да прочете във вестниците. Киното е изкуство и то трябва да лъже красиво хората, да им дава надежда и илюзия за по-добър свят. Човекът вътре в себе си е красив, каквото и да му се случва. И тази красота, която имат вътре в себе си хората, в това число и ние, българите, трябва да се вижда на екрана.
- А смятате ли, че животът може да имитира киното? Говоря за поразителното съвпадение между атентатите от тази есен и сценариите на холивудските трилъри.
- Не, не смятам. Това е хубава метафора, че животът имитира киното, звучи добре, но не мисля, че е вярно. В крайна сметка - за това говорих и преди малко - лошите филми имитират живота. А животът не може да имитира киното, той е много по-разнообразен. Киното при цялата си неограниченост на въображението е много по-бедно от живота. Като студенти учихме марксистките теории за изкуството и сред тях имаше една, че изкуството е субективно отражение на живота. Аз обаче съм привърженик на една друга теза - че изкуството не имитира живота, то създава една своя собствена реалност.
- Значи причисляваме киното към паралелните реалности?
- Да. То е паралелна реалност, както и всяко изкуство. Движи се по собствени закони.
- Непрекъснато говорим какво е доброто кино, какво е доброто българско кино? Има ли го, няма ли го, къде го има, кога го има?
- Добро българско кино има и в близкото минало, и в по-далечното минало. За мое огромно съжаление в последните 10 години то загуби контактите си с публиката. Публиката все още е любопитна, да не кажа жадна, за българско кино. Тя трябва само да получи онази доза добро кино, която е необходима, за да повярва, че този феномен съществува. Нямам любим филм в последните 10 години. Толкова много болка, страдание, несбъднати надежди се натрупаха около нас, че колегите режисьори искат да кажат всичко това в един филм. Един филм е крехка лодка, той плува с определен товар. Вие ходите на кино с интерес, аз ходя по задължение - кажете вие кой е филмът от последните 10 години, който можете без компромиси да наречете добър?
- Моят беше "Писмо до Америка".
- Аз също смятам, че това е най-доброто от последните години, най-почтеното.
- Претоварването на лодката не е проблем само на кинаджитие, това си е типично български синдром - да вземем петилетката за три години...
- Разбира се, в последните 100 години животът ни е бил непрекъснато разбъркван. Нещата в обществото никога не са улегнали и винаги е имало нещо да се наваксва. Винаги, когато се наваксва, има някаква форма на деформация. Хайде за киното ще я преглътнем - човек може да живее и с кино, и без кино, но тази деформация, която виждаме във филмите, я има и в обществения живот - тя е страшното.
- Явно не е чак толкова страшно, щом не сте тръгнал за чужбина?
- И аз като всички други българи съм имал мигове на колебание и любопитство. Преди 10 години, когато направих "Тишина", ходих по много фестивали, бях и зад океана за пръв път, минавало ми е и на мен през ума. Когато човек направи един избор, той го приема с плюсовете и минусите. Трябва да си много, много млад, много енергичен и много мотивиран, за да си пробваш късмета навън. Чувам, че все повече млади българи успяват да намерят място за себе си било в Европа, било в Америка. Аз в това не съм се съмнявал никога. Българите са хора, които щом трябва да решават някакъв проблем сами, се справят. Защо ние като общество не можем да се справим, е загадка за мен.
- Вие дърпате ли дявола за опашката?
- Дърпам го, обаче повече нищо няма да ви кажа, защото особено след като са гледали филма, хората често ме питат дали има автобиографичен елемент в цялата работа. Аз не обичам думата автобиографичен, но да кажем автентичен - има автентичен момент в това. Има ситуации обаче, в които един въпрос е по-важен от един отговор. Хамлет е литературно понятие с прочутия си въпрос "Да бъдеш или да не бъдеш" - някой интересува ли се от отговора? Ако някой тръгне да отговаря, ще бъде пълна нелепица.
- В живота заиграването с дявола ли преобладава?
- На нас като българи ни липсва вярата в Бога. Онази най-градивна част от християнската история, която е възпитавала народите, ние сме я преживяли по друг начин, под робство. Българите са по-скоро безбожници, отколкото атеисти, защото атеизмът също е вид религия. Като духовна общност това много ни липсва. Не знам защо смятам, че примерно и сърбите са безбожници, но на тях като че ли това не им пречи, те по някакъв друг начин вървят през живота и по друг начин устройват съдбата си. На нас, българите, обаче ни липсва. Ако човек е срещнал хора, които като етнос имат по-религиозна нагласа, да речем руснаците, вижда колко много сме ощетени в исторически план и към днешна дата, колко ни липсва малко повече вяра и смирение.