|
твърде бързо се самоизчерпи
в напъните си да каже нещо по-така.
Все пак да не забравяме, че на този "жизнерадостен" фон постепенно, но ярко се откроиха театралните почерци на млади режисьори като Явор Гърдев, Иван Пантелеев, Стоян Радев, Галин Стоев, Лилия Абаджиева, Деси Шпатова и др. Тъкмо те създадоха (за кратко!) имунизацията на театъра ни от прилепчиви болести като идейна и естетическа криза, медийно тиражирана мегаломания, режисьорска графомания и пр. Заедно с тях мощно, но не тъй яростно, се зароиха и силните спектакли по Хармс на Бойко Богданов, програмите "Чехов", "Радичков" и "Йовков" на СФУМАТО, на емигрантите Младен Киселов и Димитър Гочев.
Въпреки това вирусите на скуката и неразбираемостта пак така подмолно вилнеят и маскарят лицето на иначе нелошото ни театрално изкуство. А факт е, че от 12 години насам не е имало достатъчно деен, идеен, инициативен и комбинативен министър на културата, който да измисли поне някакъв страничен ход за перманентната криза в театъра.
За всички вече е ясно, че т. нар. театрална реформа, приложена шоково върху изпосталелите ни театри, също излезе неуспешен експеримент. Защо ли? Ами
заради крещящата недалновидност
на българските държавници
Заради върлуващото им безхаберие. Заради това, че от 12 години културата ни все е деветата дупка на кавала. Заради чисто българската несплотеност, завист, интриги и бури в чаша вода в самото театрално съсловие. Заради ограничените му права.
Връзката на театъра с българската публика също е доста абстрактна. Особено в провинцията, където 70 на сто от театрите са полуживи или съвсем умрели, а публиката им най-често е съставена от все по-самотни любители на изкуството.
Училищните и студентските театри също никакви ги няма. Безспорен факт е, че
българските деца днес се възпитават на улицата
и в дискотеките, нямат си и понятие от театър, макар че са в най-театралната възраст на човека изобщо.
След поредната спогодба на България с Международния валутен фонд културата ни се обърка допълнително. Министерството на финансите въведе драконовски мерки спрямо творческата свобода на някои културни институции. Например на театрите.
Новият параграф 19, въведен на 14 декември миналата година като допълнение към Закона за единната сметка на всички държавни институции, е най-малкото несправедлив. Според него в края на всеки месец всички приходи на театъра се зануляват и му се отпуска такъв бюджет, с който той да може единствено да си плати парното и тока. Затова и Народният театър реализира някои от най-успешните си постановки чрез спонсорството на "Кремиковци". Парадоксът тук е, че един национален театър по презумпция не бива да стига до спонсорства, за да съществува.
А чиновниците от министерствата на финансите и културата си "прехвърлят топката" и папагалски повтарят сакралната фраза
"МеВеФе, МеВеФе..." Почти като името Божие
След въвеждането на този "омагьосан" закон положението с театрите ни, вместо да се развърже, се затегна още повече. Защото облекченията, предвидени теоретически в него, практически се превръщат в сериозна пречка за репертоарната им политика.
Факт е, че в момента най-зле стоят нещата в Народния театър. Проблемите там са поне четири. Най-спешният е свързан с оставката на досегашния директор Александър Морфов, подадена миналата година. Морфов беше готов да продължи ангажиментите си към театъра, но при условие, че му бъдат развързани ръцете. И понеже у нас ръцете на творците винаги се връзват и никога развързват, в крайна сметка тази насилствена ситуация приключи с временното назначаване на Пламен Масларов за директор до конкурс. Но пък Морфов, чийто статут на главен режисьор на театъра още не е нарушен, е готов с нова програма. В негова подкрепа на 14 януари до парламента бе изпратено отворено писмо от повечето актьори от трупата на театъра, недоволни от "ограничените виждания и възможности на Министерството на културата". Вчера започна и ефективен протест. Актьорите се изразяват евфемистично, но
по същество теглиха една майна
по адрес на и без това доволно обруганото министерство и настоящия му титуляр Абрашев.
Вторият проблем на националния ни театър е неговата трупа. По статут той винаги е бил репертоарен, с щатни актьори. Сега обаче ситуацията е абсурдна. Има трупа, но нейното ядро, което изнася по 7-8 спектакъла на гърба си, е от нещатни актьори. Те са известни, високоплатени, талантливи, медийни звезди. Хонорарите им са несравними със заплатките на останалите. Парадоксът е, че нещатните хем са външни, хем са най-важната част от театъра.
Третият проблем е свързан с нереализирането на вече подадени от министерството субсидии за бъдещи спектакли. Любопитно е мнението на Красимира Филипова, директор на Националния център за театър, която твърди: "Не мога да разбера действията на ръководството. Казах им, че съм готова да направя анекс в сроковете, ако те ги притесняват. Въпреки това г-н Масларов, без съгласието на режисьорката Маргарита Младенова и на автора Константин Илиев, върна субсидията за "Франческа".
Според икономиста проф. Иван Ангелов, причината на болестите в икономиката и културата ни (в частност театрите) не е генетична, а е вирусна, прихваната отвън - вследствие обвързаността ни с МВФ. Неговата метафорична, но точна формулировка е, че "бюджетът и текущата сметка са свещени крави на валутния съвет". А както е известно от античността, свещеното животно не само че не трябва да се пипа, ами е задължително да му се принасят жертви. В случая такава
жертва се оказа многострадалната ни култура
Според Валентин Стойчев, директор на Театър 199 и председател на Сдружението на театралните директори, се оказва, че "най-добре ще бъде, ако един театър въобще не работи - така няма да харчи нито ток, нито парно, ще си раздава смешни заплати и няма да иска разрешение от министерството да получава парите си." Логичните му мотиви са, че много от театрите не могат да боравят със собствените си средства - било субсидия, било приходи от билети, преди да бъдат захранени техните сметки. Същото мнение споделят директорите на Сатирата и на Младежкия театър - Рашко Младенов и Георги Кадурин, които признават, че им е ясно икономическото положение, но са против гореописания сюжет. "Съгласен съм, че има малко пари, защото България е в такова положение", заяви Рашко Младенов. "Но тези малко пари ни ги дайте и ни оставете ние сами да се оправяме с тях. За 4 години съм се научил да си върша нещата така, че те да зависят от мен. Това за мен означава една перспектива, свобода на действие и възможност за производство. Затова съм се съгласил да се занимавам с тази работа." Кратко и ясно се изрази Георги Кадурин: "На директорите на театри се гледа като на потенциални престъпници".
Не е чудно, че още по-яростно и логично звучат колегите им от "СФУМАТО". Според Маргарита Младенова проблемът е, че колкото и добре да правиш сметка за театъра си, така или иначе не разполагаш със собствените си приходи. Защото всичките ти приходи отиват в бюджета. И това общо становище не е плод на масова хипноза, самовнушения и драматизации. Оказва се, че колкото и добре да функционира даден театър, колкото и приходи от качествени постановки, участия в международни фестивали и награди да получава, така или иначе те не са негови. Защото 90% от българските театри са държавни. Следователно - парите им също.
Затова и според Валентин Стойчев тази система няма нищо общо с изкуството и се превръща в твърде неприятен инструмент за пренасочване и запушване на дупки в министерството на културата. А "това съществува, защото така е много удобно на чиновниците", казва Иван Добчев.
Служителите на министерството
винаги са от другата страна на барикадата
Това също е болест на културата ни и не по-малък абсурд. Защото ясно и за чиновниците, и за театралите е, че "целта е държавата във всеки момент да върти парите си и всяка бюджетна организация да си спазва приоритетите (тоест преди да е платила заплатите, хонорарите и консумативите си, тя не може да си позволи да плаща други разходи)". Това казва Красимира Филипова. Шефката на дирекция "Бюджетно финансиране" към Министерство на културата Агнес Зашева пък разсъди, че "е нужно да бъдат създадени специални депа, бъдещи фондове към театрите", където за по-сигурно да се съхраняват техните и все пак държавни средства.
Според Валентин Стойчев "единственият начин да се измъкнем от тази ситуация, е да излезем от прякото бюджетно финансиране чрез целеви субсидии от Министерството на финансите."
Ясно е, че този пореден калпав закон е и причина, и следствие от боледуването на българските театър, образование, култура, икономика и т. н. Защото същото това страдащо общество е и угрижената публика.
Трудно се ходи на театър, когато мислиш предимно за физическото си оцеляване. Но когато все пак отидеш, не се интересуваш, че и театралите, и държавните служители се чувстват обидени. Публиката не свързва качеството на дадено представление с изискванията на МВФ. Иначе вероятно се досеща, че свещена крава трябва да бъде и културата на България. И съзнава, че "умереност и справедливост пък са нужни във всички случаи". Така, твърди Аристотел, е в идеалната държава...