Отказали на Иванчо желана играчка - а той заплашил, че няма да яде. Колко ли страшна изглежда на Европа заканата на Иван Костов, изказана чрез устата на Асен Агов, че България ще излезе от Пакта за стабилност, ако на 30 ноември не бъдат махнати визите? Букмейкърите още отсега могат да прогнозират залози поне 100 към 1, че европейските борси няма да трепнат от Костовия гняв. Премиерът също би спечелил, ако заложи срещу себе си, защото като икономист знае да смята.



Защо все пак е този напън?



Защото досега не сме получили нито лев от пакта, обясняват правителствени чиновници (ако не се броят отпуснатите вече 5 млн. долара, обещани за тази година). Защото Европа ни разиграва. Защото е ялова крава - много иска, а не дава. Защото не виждаме "далаверата".

Костов има право да нервничи. Мандатът му изтича, а първите сериозни пари по Пакта за стабилност - например за втория мост над Дунав - биха дошли заедно със следващото правителство. Когато партията му излезе пред избирателите, би обрала само пасивите, защото няма да може да обясни как уж Западът вярваше само на нея, а накрая я остави с празни ръце. Нито НАТО се отвори, нито Евросъюзът ни обеща скорошно членство, нито падна визовата бариера. А за да заслужи награди, Костов направи жертви, които българите вече плащат: обеща да затвори предсрочно близо половината от мощностите на АЕЦ "Козлодуй" и отвърза цените на тока; загърби Русия, за да покаже, че е предан само на Запада; обиди кръвно западните ни съседи, като помагаше на бомбените атаки срещу тях.

Всъщност



трагедията на Костов



е в неговото раздвоение и в сблъсъка на двете му противоположности - реалиста и илюзиониста. Той си дава сметка какво представлява държавата при неговото управление, но 3 години и половина трябваше да заблуждава народа и Европа, че благодарение на него България е станала годна за членство в ЕС. Европа му отвръщаше със същото. Тя си даваше сметка, че България не е годна за нейния клуб на богати, но я покани да води преговори, за да я възнагради за послушанието й по време на косовската криза. Този жест бе максималният компромис, който Евросъюзът можеше да направи за една очевидно неотговаряща на икономическите му критерии държава. Миналата година Костов и външната му министърка Надежда Михайлова тържествуваха, защото виждаха в поканата за преговори възможност да се похвалят, че политиката им дава плодове. Сега се оказва, че са обрали завръзаците на зелено, и се мръщят, че не стават за ядене.

Към финала на тяхното управление се вижда, че България отново е на отчайващо ниската си изходна позиция. С национален доход на глава от населението, равняващ се на 1/5 от средния в ЕС, тя сама се подрежда на опашката на кандидатите за членство, обясни миналата седмица френският посланик Доминик Шасар. И няма защо Командира да търси вина у еврокомисаря Гюнтер Ферхойген, който просто каза на глас неудобната истина за нашето изоставане.

Ако Костов желаеше наистина България да влезе в Евросъюза или поне да паднат визите, трябваше системно да работи само за едно - за повишаване на жизненото равнище на населението. Защото каквото и да си говорят дипломатите, българите мечтаят да се махнат "от тази държава" и да извършат поединично интеграция с Европа. Но точно от това се опасява и Европа - да не стане приют на чуждата мизерия. И се затваря.



Европа желае българите богати,



българите имат същото желание. Но между тях е Костов с министрите си, които системно тикат народа в мизерията. Които постигнаха европейските стандарти само за братовчедите си. И които навярно ще отидат да харчат парите си в Европа, че и още по-далече, когато народът им посочи изхода от властта.

Повече от ясно е, че Костов няма да вкара България нито в НАТО, нито в Европейския съюз. Той я отчужди също от стария й покровител Русия, дръпна я от още по-стария й попечител Турция и сега я оставя сама да си дири пътя. Нейният нов друм се е ширнал право към групата на 77-те, т. е. към Третия свят, за който България вече покрива всички критерии.