Страшен е животът със смъртна присъда, но още по-страшно е нейното бавно и неумолимо изпълнение. Невинно осъдените български медицински сестри в Либия и палестинският лекар ще трябва да се запасят с още твърдост, за да издържат новото протакане на съдебните процедури. Заразените с вируса на СПИН деца обаче нямат никакъв шанс, защото само волята за живот не отлага изпълнението на присъдата, която им е произнесла ужасната болест.

Странна изглежда играта на нерви, която води Триполи. Вместо да хвърлят всичките си сили за привличането на международна помощ за умиращите деца, либийските власти са се вкопчили в медицинските сестри с риск да настроят света срещу себе си. Няма държава, уважаваща върховенството на закона, която да се съгласи, че изтръгнати с изтезания самообвинения са равнозначни на признания за вина. Няма образовани хора, които да приемат, че мнението на светила в медицината, каквито са Люк Монтание и Виторио Колици, не притежава доказателствена тежест пред съда.



Очертава се ярко противопоставяне:



от едната страна е режимът на Кадафи, който държи българките и палестинеца като заложници, от другата страна е демократичният свят, който възприема поведението на Триполи като провокация срещу своите принципи. Заразените деца остават встрани от основния международен спор по казуса с медиците. Създава се впечатление, че Триполи решава чрез нашите сънародници някакъв по-важен за себе си проблем от този с болните деца.

В хипотезата, че Либия се стреми да изнуди света за пари има логика, но не е достатъчно убедителна. Първо, при дълбокото убеждение на международната общност за липса на вина няма как да се приемат искания за обезщетения. Второ, Либия може да загуби много повече пари, ако отново изпадне в международна изолация.

Очевидно зад разните комбинации се крие нещо, което е



много по-ценно за режима на Кадафи



дори от милиардите евро, за които се подмята от време на време. Това е собственото му оцеляване. Насочването на гнева на либийското общество срещу българките, което, както се видя и вчера, е добре дирижирано, пази властите в Триполи от възмездие за пренебрежението към здравето и живота на собствения им народ. Разнебитената либийска здравна система има нещо общо с българите само дотолкова, доколкото те от години я подпират, за да не рухне. За всичко останало отговорността си е на режима на Кадафи, включително и за избухването на епидемията от СПИН.

Лошото е, че не е ясно колко дълго властта в Триполи ще има нужда от трагедията на медиците, за да поддържа собствената си стабилност. Кадафи не може просто да ги пусне, като признае тяхната невинност. "Компромисът", който той би направил, освобождавайки медсестрите, трябва да бъде оправдан. Затова се лансира идеята за размяна на нашите медици и либиеца Абдел Басет ал Меграхи, който лежи до живот за атентата над Локърби през 1988 г. Два напълно различни юридически казуса.



Следващите ходове на полковника



като че ли са прозрачни. Той никога не е признавал, че Меграхи е виновен за атентата, но се съгласи да плати обезщетение на Запада, за да излезе от изолацията си. Либиецът може да бъде пуснат в замяна на българките само ако бъде оневинен. Вече има сигнали и от западни източници, че процесът срещу него не е бил съвсем прецизен. Ако Меграхи излезе на свобода, може да се предполага, че Кадафи ще си поиска 2,7 млрд. долара, които плати. Едва ли ще си ги върне, но това ще е достатъчно да се представи пред народа си като герой, изправил се срещу несправедливия Запад и успял да му докаже правотата си. Тогава нашите медици няма да са му нужни повече.

България няма друг полезен ход, освен да заявява на висок глас своята принципна позиция за медиците. Срамната "тиха дипломация", която служеше на комфорта на двама предишни външни министри за сметка на невинно страдащи българи зад граница, трябва да бъде забравена окончателно. България няма нужда от задкулисна игра, щом истината е на нейна страна. Това обаче не важи за Либия. И хубавото е, че вече всички го виждат.