|
| Димитър Бочев |
Утехата, че, видите ли, и в най-проспериращите, и в най-цивилизованите държави има екстремистки партии и настроения мен не ме теши. Тя е утеха измамна. Великодушието, с което американският посланик преди време коментира изборните резултати, е стопроцентова дипломатичност, а препратките, които родни политолози и социолози правят към Австрия и Франция, не са нищо друго освен мижи да те лажем, прах в очите, прикриващ едно печално гражданско обстоятелство. Недовиждащ по навик нюансите и (отново по навик) предпочитащ крайностите, нашего брата дори не подозира, че в никоя, в абсолютно никоя цивилизована страна, няма да откриете парламентарна партия, която да проповядва отявлен антисемитизъм. В една наистина правова държава идеолозите и функционерите на подобна групировка щяха да битуват не в парламента, а в следствените килии.
Започвам с антисемитизма неслучайно. Всяка диктатура - от антични времена до ден-днешен - е придружавана от антисемитски настроения и погроми. Така е било и преди Христа, и през Средновековието; така беше и при болшевизма, и при нацизма. Отношението към пръснатите по широкия и пъстър свят еврейски малцинства се превърна в индикатор за демократичност и цивилизованост. А е достатъчно човек да хвърли бегъл поглед върху енциклопедията, за да установи, че кажи-речи всеки втори носител на Нобелова награда (както в частните науки, така и в хуманитарната сфера) е от еврейски произход. Онзи пък, който е ходил в Израел, с очите си е видял как само за броени десетилетия евреите превърнаха една безплодна пустиня в истински земен рай. Днешен Израел е като един американски щат - единствената наистина демократична страна в целия регион.
Ако някога съм се гордял, че съм българин, то е не защото един нашенски свинар станал цар и не защото един български хан е пил от черепа на противника си победоносно вино, не защото един малограмотен тиранин владя цяло едно поколение сънародниците ми, а защото в ада на Втората световна война нашите предшественици направиха необходимото, за да спасят българските евреи от пещите на Дахау и Бухенвалд. А с шовинизма, с расизма и антисемитизма си "Атака" посяга да ми отнеме и тази едничка национална гордост. Когато, прогонен от партийната грижа за човека, преди трийсетина години попаднах в международния бежански лагер край Нюрнберг, и (западно)германските ми домакини, и сълагерниците ми от кажи-речи всички континенти, раси и нации не знаеха нищичко ни за Крум, ни за Ивайло, ни за Тодор Живков, ни за Фердинанд дори. Но за България като за спасителка на евреите знаеха.
В едно писмо до Херман Бар от края на ХIХ в. нобелистът Теодор Момзен коментира ирационалния, патологичен, некрофилен характер на антисемитизма, сравнявайки го със смъртоносна епидемия, с чума, с отрова. Отрова на всички исторически и на всички модерни времена, за която противоотрова още не е открита. Едно е сигурно: в историята на цялото човечество няма народ, изстрадал като еврейския. А това е обстоятелство от изключително, от екзистенциално значение за всички епохи, нации и цивилизации. Защото онзи, който е стъпил върху собственото си страдание, вижда нещата по-ясно и точно. Тази констатация на Хьолдерлин е валидна както за отделния индивид, така и за всяка общност. Ако шепа демагози или (Боже, упази!) цял един народ си затворят очите пред нея, тя няма да загуби валидност. Ще загубим само ние, слепците. Ще загубим света - и себе си ще загубим. В едно духовно самоубийство, от което, както илюстрират и размирната ни история, и горчивите плодове на младата ни демокрация, трудно, мъчително трудно се възкръсва.
.