Този, който гледа отвън, вижда много повече. Максима, която важи за всички времена и места, а нашето време и нашето място за пореден път я потвърдиха. Трябваше да дойде диагностик оттатък океана, за да уцели точно в десетката слабостта, която ни пречи да се преборим с реформи, закони, престъпност, корупция и всичко останало пошло и мизерно. "Не можем да ви дадем политическа воля да се справите с корупцията", деликатно ни намекна американският посланик Джон Байърли за нашата политическа и въобще социална и човешка липса на воля. Тоест, ние можем да докараме коня до реката, но не можем да го накараме да пие, ако не иска и се опъва. Та и ние тъй - дърпаме се и опъваме, пръхтим жадни до реката и цвилим, че никой, видите ли, не гребва с шепица да ни даде водица, докато по-лесното е само малко да сторим усилие и да пием. Законите, които приемаме заради Европа например, все дърпаме и опъваме. Същото правим и с почти всеки чужд инвеститор, склонил да рискува и да вложи капиталите си в България. Точно така се дърпахме и опъвахме за приватизацията на "Булгартабак", за какво ли не още. Да не споменавам как се дърпахме и опъвахме, когато трябваше да правим спешни реформи, извършени от Чехия, Унгария и Полша, а при нас започнати чак през 1997 - цели 8 години след тях.

Тук е важно да направим едно уточнение. Безволието не е липса на движение, на инициатива, то е инициатива и



движение в привична посока



То е ленивостта да отказваш да направиш нещо друго, което досега не си правил, макар че отлично знаеш, че това направено друго ще подобри живота ти. Безволие е да те е заляла през лятото реката, но ти отново да си хвърляш боклуците в нея; да усещаш на гърба си, че в село няма работа, да се жалиш чак, като едновременно с това цакаш с асо на масата; да откриваш кафене или хранителен магазин, ако и на 5 метра от същото място да има и кафене, и голям супермаркет с вече разработена клиентела и с по-солидни ресурси. Безволието е липса на творчество, на иновационен подход в делата, страх и трепет от риск, мързел и желание да се движиш в руслото, замръзнала в окостенели форми "предприемчивост". Плацикаш се в блатото, вместо да излезеш и да тръгнеш волен по широкия бял свят.

В Русия на това безволие му викат "обломовщина". Нарицателно по името на онзи герой на Иван Александрович Гончаров, който по цял ден се обтяга на леглото си - неговото нормално състояние, въздиша и, както би казал Виктор Ерофеев, се драпа по т... (прочетете, моля, книгата "Енциклопедия на руската душа", много ще научите за Русия от нея). Той крои планове - ето това ще захване, онова пък ще започне, но в последна сметка нито захваща, нито започва. Тук, в България, безволието ни не е толкова мащабно - едно си нашенско е такова, мъничко. Безпланово - въртим си се в коловоза и ни е гот. Слагаме туршии и компоти, сваляме си радиаторите, ей такива неща. Ако руското безволие е в а-ха! - ей-сега ще свърши нещо, но в края на краищата се отказва, то нашето е в рутината и в безропотността, в примиреността на: "Така е, нищо не може човек да направи, това е положението!" Най-смислено го е описал Яворов, макар че тълкуват стиховете му иначе: "И лучец еж, водица пий и пак поглеж - Дий, дий, воле, дий!" Е, и ние като вола и като тоя смазан и обезверен селянин до него караме по браздата, без да се сетим, че може и иначе, че има и друг начин и че само от нас зависи той да стане реалност. Ние така сме се и отпоробили, с безволие - подлагали сме главата на дръвника и сме се надявали, че я някой МакГахан, я Дядо Иван ще се смилят, ще ни пожалят и освободят.

В историята ни, разбира се, има моменти, когато сме били волеви, а не безволеви - "О, Шипка!", Съединението, Денят на независимостта, Балканските войни дори. Но има нещо много съществено:



волята ни работи само когато е насочена навън,



отвъд българските предели. Но тук си държим да си бъде нашето, както сме свикнали. Дори и най-свестният ни държавник Стамболов: репчел се е на Русията, не й е цепел басма, ама и вътре не е цепел басма - печелел е избори с бой, фалшификации и мръснишки номера. То и Алеко Константинов по този тертип е нарисувал Бай Ганю - навън е предприемчив, продава си розовото масло, търси си мющерията, ако и по балкански маниер, но като се прибира - стой, та гледай! - то не са Дочоолу, Гочоолу и други Данко-хаирсъзи. Ето в това е липсата на политическа воля: да си европеец не само с европейците, но и с българите; да си цивилизован не само на Запад, но и в Ориента. Ала българското безволие си знае: онова си е за тях, тука си е за нас и те - понеже не ни разбират спецификата, ни предлагат неприложими работи. Затова ще се преструваме, че им играем по гайдата, но ще си знаем нашето - то ни е мило, родно, свято. Тънем в него и си гнием, чак гинем, но не можем да си прескочим стереотипа или по-скоро не искаме - добре ни е така! Пишем закони, дори ги приемаме, но не си изпускаме из очи нашата угода; каним инвеститори, приватизираме, но пак по нашенски, под масата. И сме доволни от себе си, макар че хората отвън ни се маят защо стоим до реката и не пием от водата, а все плачем, че сме жадни. Но по-добре жадни, отколкото други - ето я изконната българска философия, която спъва движението напред, и заради която все се въртим в кръг като въртоглави. Само че нали си е нашата си въртоглавост - доволни сме.

Политическата воля е желание да се промениш. Докато не е налице това желание, ние все ще сме в калта по лице. Няма измъкване, орис българска безволева...