Какво пък толкова - ще си рече недоверчивият читател - Мадан, град като всеки друг в България. И какво ли толкова по-различно може да има в него. Фактът е, че гордостта на социалистическото развито общество едва-едва диша в постсоциалистическите години.

През 1989 г. общината си има над 26 000 жители. Над 6000 са заети в оловно-цинковото производство, всичко си върви по мед и масло - наплив на народ от цяла България с мерак да става миньор - заплати като на министър (б. а. - "на ония пари", както предвидливо би уточнил чичо ми, който знае финансовите отношения още от преди 1944 и непрекъснато ги сравнява с паричните реформи на социализма и демокрацията), пенсиониране на 45-годишна възраст и естествено градът си е малкият рай - ако приемем, че големият е София. Сладката баница, месена 50 години, е изядена с лакомо облизване на пръстите.



Днес общината е намаляла почти наполовина



- жителите са 14 000. Земята около града прилича на сирене ементал - отляво и отдясно зеят запуснати входове на рудници - над 50 са експлоатираните само в годините на соца. Официална статистика за средната заплата няма - масово се плащат 150 лева, в мините - над 200. Така твърдят работили и естествено напуснали.

Ако Антон Страшимиров знаеше какво ще стане с неговото пророчество за рудите, вероятно би си замълчал при пътуването за Гърция с минералога Иван Савов през 1927 г. Тогава писателят се загледал в хълмовете и промълвил: "Земята тук е пълна с богатства". Минералогът се взрял в скалите, съгласил се, че повелителят на думите е прав и сетнешните му проучвания потвърдили предреченото от Страшимиров. Най-напред откритото находище експлоатират немците, после руснаците и от 1948 г. - българите. От 1952 г. селото Мадан става град. Сега мнозина от жителите му смятат, че плащат греховете заради това, че навремето създали "изкуствен" град, само и само да е "гордостта на социализма".



Допреди година процентът на безработицата е бил 27. Сега е 22.



Намаляла е не толкова заради програмите по заетостта, а защото мнозина се регистрират като земеделски стопани, за да могат да се осигуряват - и здравно, и социално. Иначе от какво ли селско стопанство да се печели около Мадан - изкарват картофи и не могат да ги продадат. Тая есен на едро вървят по 20 стотинки килото.

Кварталите "Батанци", "Бориново" и "Конски дол" обезлюдяват и Мадан се "събира" около центъра. Много от сградите там, строени за миньори, и популярни като "сталинов барок", са разбити - паркетът е изгорен, а тухлите вече са в стени на гаражи.

От 4 мини работят 2. Хотел "Урал" стои като паметник, забит в небето - от 10-те му етажа едва на три е направен ремонт. Гостите се позатоплят с електрически печки. Другият хотел, малкият "Корона", е изграден по програмата САПАРД. Рецепцията му е в съседната бензиностанция - собственикът е един и същ. Една е дискотеката. Отворена е само в петък.

В общината има 9 шивашки цеха - работят на ишлеме.



Един от тях шие маскировъчните униформи за НАТО.



Открит е частен цех за сладоледи, сладкиши, халви и торти. Изградена е мандра в с. Върбина. На фона на застоя, продължил 6-7 години, все е нещо. Най-силно безработицата се усеща при младите. Препитават се със сезонна работа - лятото строят по Пампорово и Смолян, зимата - по морето. Някои са по Испания, Португалия и Гърция.

Е, поостанало е нещичко от социализма - високите пенсии на миньорите. Младеж, има-няма 23-24 години, както стоеше пред банкомата на общината, вдигна джиесема и звънна на майка си: "Превели са ти пенсията. Колко пари да изтегля?" И без друго си е ясно - доходите му са от пенсията на майка му. Как в Мадан да не жалят по социализма!? Собствениците на фирми се оплакват, че "ако на работник му давам 150 лева, то баща му дава 200 и не иска да работи".

На какво се дължи това



падение след изкуствения половин вековен възход:



- Погрешна държавна политика - отсича кметът Валентин Гаджев. Той си е трети мандат с цветовете на СДС и комай е единственият, който отчита, че в последните 16 години държавното управление е било грешно. Е, уточнява: "Грешката е още отпреди, но през 1999 г. се свърши най-голямата - приватизацията и раздробяването на минните дружества в "Горубсо". Най-същественият днешен проблем е, че минното производство - гръбнакът на икономиката, бе счупен."

А като няма мини, няма пари, няма и живец в града. Историята си е показателна за приватизацията по български. В средата на 90-те години се оказало, че дружество "Горубсо" е неефективно - няма я соцдържавата да налива в него пари, и трябва да се продаде. Работниците и те, глас народен - глас божи, додали: "Да се разделим, защото сега тези, които са губещи, дърпат назад ония, които печелят." След това се стига до ситуацията да се продава. Всички специалисти по минно дело от България се сбират в залата на общината и започват да пресмятат колко залежи от оловно-цинкова руда има, как да се използват рационално и да се печели. Никой не ги чува. И се разделят рудодобив, флотация и оловно-цинкови заводи. Производството спира за 8 месеца. Мините се наводняват от подземната вода.

Първият кандидат-купувач е гъркът Михаилидис, който има мини в Северна Гърция. Ходил на преговори в Министерството на финансите и се отказал. Останали само "Родопиинвестмънт" и ... спечелили. Дружеството е регистрирано в Пловдив, а грижат ли се пришълци за Мадан? В общинския бюджет вкарват единствено данъците - по закон. За миналата и по-миналата година не са платили такса смет.

Защо е така? И как изведнъж "Горубсо" от губещо при социализма сега в частни ръце се оказа печелившо? "За разлика от 2002-2003 г. днес оловно-цинковото производство е печелившо, защото цената на оловото се вдигна два пъти на световните борси. Другото предимство е евтината работна ръка и наследените части от руските машини, с които са оборудвани мините", обяснява Съби Кючуков, изпълнителен директор на "Горубсо". Дали предприятието подпомага общината? "Ние да подпомагаме? Не", отсича той.

Сега в мините работят около 600 души и има недостиг на квалифициран персонал. Младите бягат. Има и стари сметки за уреждане: "Сега плащам осигуровки за 1993 г. Не е имало директор, независимо червен, син или жълт, който да не е искал да се разсрочат плащанията на "Горубсо" към Националния осигурителния институт. Цяла година да работим, без да плащаме заплати, пак няма да ги погасим", обяснява Кючуков.

Александър и двамата Станимировци, единият на 19, другият на 20 години, изглеждат безгрижни. Александър иска да работи - захване се някъде, издържа 2-3 месеца и напуска. И има обяснение защо частниците се оплакват, че не могат да намерят работници: "Че кой ще ти работи за 150 лева, които я ти дадат, я не?"

Единият Станимир е завършил техникум и заминал по строежите в София: "Като няма работа, какво да правя тука! Две години съм в София. Че то Мадан е 10 години назад." На съименника му днес не му се работи: "Защо, бе. Цялата къща ми работят - имаме книжарница. Аз съм единственият, дето почивам. Ама то като няма пари и търговията не върви."

Как да се наруши сивото маданско всекидневие? С туризма, който е едва ли не панацея. Идеята е



една от мините край града да стане туристическа атракция.



В нея всеки турист да влиза с каска, петромаксова лампа, ботуши и защитно облекло, та са се почувства миньор. Идеята им дошла от френския град Риоле, бивше миньорско селище. Сградата на старото управление ще стане вход за мината, а на излизане ще похапват в някогашния стол миньорска храна. Трябват 1 200 000 млн. лв. Откъде - от европейските фондове. Ще привлечем туристи, убедени са маданчани. Ще направим един тур - Пампорово, Смолян, Мадан и Златоград с етнографския комплекс.

Другата атракция е Кристалната зала. В нея са събрани 581 кристала - всичко, що го има в земните недра. Направена е през 1984 г. И до днес експонатите се увеличават. Един американски сенатор, минал по тия земи, рекъл: "Що ви е рудодобив. Аз ако имам това, ще продавам само кристалите!"

Това и правят в Мадан - магазинът за кристали продава всякакви чудни форми. Само че ще помогне ли това на града да се възроди?