Баба ми не влизаше в кръчма дори с дядо. Освен да го викне от вратата, ако има инцидент - примерно ярето се заклещило. Майка ми не влизаше в кръчма без татко. Жена ми ходи там, когато си поиска.

А днешните девойки често се забавляват чудесно пред тезгяха и без мъжко присъствие. Някой път, като пристъпиш в заведение, се усещаш в първия момент досущ герой-шахид, току-що влязъл в мохамеданския рай. Във втория момент може да се почувстваш и като случаен навлек, попаднал в легенда за амазонки.

Така или иначе вътре гъмжи от дами - на пръв поглед самодостатъчни и доволни еманципантки.

На втори поглед - уви. Но то на втори поглед винаги повечето видимости издишат, така че няма нищо чудно в истината: кръчмите са пълни главно с нещастни жени и мъже.

Не е работата в кръчмите. А в улиците, канторите, къщите. Всъщност в това, че ролите на половете се променят по-бързо от стереотипите. Това разминаване плоди неврастении. И съчетано с фишовете за месечен доход, плоди - по-скоро не плоди, а пречи на плоденето. Добутвайки статистически данни като тези - 4 на хиляда "брачност" в страната 2 на хиляда - разводи. Годишно. За раждаемостта вече казахме. Тя държи ниво само при неразвитите и нееманципираните, където патриархалният катехизис кара мъжа да върви три крачки отпред и да върти броеница или ключове от кола, а съпругата му да ситни отзаде като героиня от ням филм.

Че коя жена ще си хареса тая роля, ако има избор? Правилно, и аз не бих я харесал. Ако бях жена, де. (Като мъж, хм, също. Но не бих рипал особено яростно, признавам.)

В резултат девойките дават мило за драго, за да напуснат задръстените си краища и да отидат в столицата или по-големите градове. Я да учат, я да работят, я каквото падне. Юношите не толкова. По-самолюбиви са - не им се чиракува, а и все пак те не бягат от ролята си така устремно.

При тях драмата е друга -



опустява им сцената



В селата днес има повече стари жени (те надживяват дядовците си статистически) и по десетина-петнайсет ергенчета, които няма за кого да се оженят; младостта наоколо се изчерпва с понятия от неподходящ за целта характер - младо вино, млад месец, млади хайванчета в стадото.

И "брачността" в селата пада до 1.8 на хиляда. Вижте например в Кърджалийско - ергенаш много. Подпира се по стъгдите и се пердаши из дискотеките. А девойките - кът. Правили-стрували, но я в града, я в София, я в Стамбул.

Степените на междуполова еманципираност са много различни и в света. Но дисонансите са навсякъде. Защото у мъжа е жив меракът - ако не във възпитанието, то поне в гените - да стъпва като аслан три крачки отпред и да премята броеницата. Тоест да търси зависимата жена. Дори този мъж да е роден в САЩ, Италия или Гърция. Неслучайно маса среден ергенин оттам си дири булки в по-бедния Изток. (Примерно крайграничните гърци идват на сгледа около Любимец и Хасково, както писа наскоро "Сега".) А средната еманципирана младоженка в по-отдавна еманципираните страни тая роля не ще да я играе - тя печели добре и бърза да бере плодовете на свободата, затуляна цели векове от кепенците на патриархалните норми.

Пример за подражание на младите еманципантки са жени като Шер: "Едно момиче може да чака правилния мъж, но междувременно това не означава, че не може да си прекарва добре времето с грешните." И като Мадона: "Аз съм порочна, амбициозна и знам точно какво искам. Ако това ме прави кучка, окей."

Този същият среден мъж, вкл. американският, не харесва особено двете тигрици. Но им се плаши. А те споделят, че се чувстват самотни.



Което си е сърцето на драмата



Хайтов написа в "Мъжки времена" как са ставали навремето родопските женитби - момата се краде и толкоз.

Авторът също стана свидетел на подобен акт - трагикомична смес между романтиката и примитивизма - в голям съвременен град. Един мой състудент в Москва, родом от кавказката автономна област Адигея, имаше земляк, който го покани на следното дело. Да крадат тяхна сънародничка, черкезка, студентка в Киноинститута, за жена. Както сподели моят състудент, мъжката чест повелява - такова предложение не се отклонява. С две таксита - щедро заплатени, още трима аслани и една жена съмишленичка, за да успокоява похитената, отиват и викат девойчето на улицата. Там го натъпкват в едната кола и го откарват във вила в Подмосковието. Както се казва, след подобен акт според родните краища и норми няма връщане назад - инак момичето е опозорено. Но глътналата от свободите на мегаполиса девойка се опъва. Нещата опират до милиция, съответно - до съд и дело за отвличане, изнасилване и т. н. Разочарованият жених с разбито сърце разбива и кесията си - плаща на девойката голяма сума, за да отърве пандиза.

Та мъжките времена отминават безвъзвратно. Но това не означава, че са дошли женските, или всеобщата хармония.

Живеем в някакви пре-, или постапокалиптични времена, в които човеците като стадо хайванчета се лутат между промискуитета и фрустрацията.

Не казвам всички, но достатъчно за голямата кръчма Земя.

А като споменах апокалипсиса - там Господ така се кара на Йоан: "Но имам това против тебе, че си оставил първата си любов" (Откровение, гл. 2, 4).

Тълкуванията на тази фраза са различни, само едно е сигурно - ни Йоан, ни ние учим лесно уроците си.

Добре, че дал Господ вечност - и за кръчма, и за махмурлук.