Сагата с учителските заплати след неделната сбирка при президента се превърна в откровен фарс. Докато стачкуват, самите учители надали осъзнават, че са цинично употребени. От собствените си синдикални лидери и от държавния глава.

Синдикатите първо искаха 20% увеличение на заплатите, после свалиха мизата на 15%, накрая стигнаха до най-евтиния си вариант - 10% от 1 януари, което щеше да излезе на бюджета с 53,5 млн. лв. повече от заделените за 2006 г. разходи за заплати в образованието. Междувременно синдикатите се лутаха как точно да протестират. Учителските лидери първо започнаха да гладуват, Янка Такева даже сърцераздирателно си мереше кръвното в ефир. Накрая "откриха" символичната и ефективната стачка.

Междувременно финансовото и просветното министерства предложиха 3 варианта за увеличение на заплатите - с 6% от януари, с 12% от юли или с 3% от януари и с 6% от юли. Профсъюзите ехидно се присмяха, че това е "нищо, но от сърце". Но само броени дни по-късно бяха щастливи на почти същия вариант, предложен от президента - скок 4% от януари и 6% от юли, пък наесен, ако изпадне още някой лев от бюджета, да се даде и той. Надцакването на държавния глава с 1 процентен пункт означава увеличение с малко над 3 лева месечно на средната учителска заплата, погледнато средногодишно. Осъзнали, че позицията



"малко повече от нищо,

но от президентско сърце"



е още по-абсурдна, някои от синдикалните босове като шефа на стачния комитет на КНСБ Валентин Никифоров още на другия ден след срещата на "Донкуков" 2 отрекоха да са се съгласявали с предложението на Георги Първанов.

Профсъюзната повратливост е поредното свидетелство, че призваните да защитават наемния труд повече търсят сами да станат наемници на неясни за подзащитните им икономически и политически интереси. В случая синдикалните централи услужливо удариха рамо на Георги Първанов в устрема му към втори президентски мандат.

Първанов не за първи път хваща популистките пътеки в желанието си да е "социален президент". В стил "чорбаджии и изедници" ала Виденов той например се обяви срещу частните пенсионни фондове, които отдавна са част от българския пенсионен модел, и за чиста точкова система на пенсиониране, от която май вече мълчаливо се срамува и самата Емилия Масларова. Сега президентът



гради имидж на

социален помирител



с помощта на самоунижилите се синдикати и за сметка на създаденото с негово акушерство правителство. Георги Първанов все пак няма властта на Владимир Путин да привиква министри и да урежда бюджетни въпроси зад гърба на правителството и премиера (впрочем станал партиен лидер, а оттам и премиер пак под негово акушерство). Няма право и на визии за каквито и да е аспекти на вътрешната политика, която е в компетенциите на правителството и неговото мнозинство. И всичко, изречено от устата на Първанов по тези въпроси, не е нищо друго, освен въздух под налягане, изпуснат от най-високото място. Като изказването му на 25 ноември, когато посети Монтана и открито застана зад исканията на учителите. Тогава Първанов, при това в типичния за ортодоксален български историк стил, заяви, че държавата трябва да обяви образованието и науката за свой основен приоритет и да инвестира в него, както някога е правил Симеон Велики.

Всъщност президентът наистина може да изпълнява ролята на социален посредник от позицията на пряко избран от народа и завоювал си авторитет на справедлив (което значи и безпристрастен) държавен глава. И приоритетът на образованието и науката, който на думи споделят всички политически сили, щеше да има много повече плътност, ако ясно се каже, че това означава коренна реформа на образователната система и нов начин на бюджетиране на тези сфери. Но това предполага първо съкращения, после вътрешно преразпределяне на финансови ресурси, и едва накрая - по-голям дял за тези сфери от държавния бюджет.

Уви, демагогията на днешното посредничество на "социалния президент" е, че почти нищо от всичко това



и при най-добра воля

не може да се случи



в хоризонта на бюджетната 2006-а. Защото съкращения на учители в хода на учебната година и от здрав смисъл, и по закон не могат да се правят. Оттам - в непокътнатата система средствата за вътрешно преразпределение могат да са само незначителни. А от общия кюп не може повече да се даде - както заради балансирания бюджет, така и заради справедливостта (с пълно основание медсестрите например могат да скочат и да кажат, че са не по-зле, както ги подсети техният министър).

Затова сега е въпрос на дребнава подробност дали учителите ще вземат 3, 4 или 6% отгоре. Ако синдикатите и президентът наистина милеят за издигането социалния статус на българския учител и за образованието като държавен приоритет, трябва да мислят за много по-високи учителски заплати от тези проценти-трохи. Но това означава значително повишаване качеството на образователния продукт, за което трябва да се приемат цял комплекс от мерки за дълги години напред и те последователно да се изпълняват. Такива има заложени и в образователната програма до 2015 г., и в управленската програма на кабинета. И поне на думи повечето от тях се подкрепят от синдикатите. Остава само постоянно да им се дава плътност и да се оказва натиск за изпълнението им. А президентът, вместо да се прави на пожарникар, гасящ изкуствени пожари, може да играе истинска роля на социален посредник, като още отсега стане патрон на един работещ консенсус за онова, което трябва да се върши в образованието през 2007 г. Нищо, че тогава може и да не е президент.