Учителите са прави да стачкуват за по-високи заплати. Учителите не са прави да стачкуват за по-високи заплати. Общественото мнение се е разкрачило между двете тези. От едната страна са учителските синдикати, от другата - управляващите. Опозицията подкрепя стачката, а на останалите им е безразлично или досадно.

Горният абзац е за тук и сега, но без много усилия можем да го разтегнем към сто-двеста години, и да го наложим върху голяма част от географията, без да сбъркаме особено.

Защо е така?



Защо заплащането на учителите е винаги хронично ниско?



(Има и изключения, но за това по-долу). И дали поради заплащането учителското съсловие представлява основната среда, която най-лесно улавя идейната искра на политическия радикализъм? (Който не прави връзката, да погледне процента педагози, гласоподали за формация "Атака" на последните избори. Редно е и да подчертаем, че основна част от интелигенцията, влизаща в състава на антиглобалистките изяви по света, също се състои от учители - французи, испанци, италианци.).

Сред циничните поучения на банкера Атанас Буров съществува и един характерен "педагогически" епизод. В него старият политик се присмива на неопитен младок, като му задава въпрос кому би повишил заплатите, ако дойде на власт.

Младокът заявява: - "На учителите". Професията им е благородна, а заплатата ниска. И тогава, и сега.

Старият обаче ехидничи, че това са глупости. И че опитният управленец следва да повиши заплатите на чиновниците и униформените. По-нататък развива своята гадна, но стройна логика, която тук няма да ви цитирам, вие и сами можете да си я развиете.

Моето мнение е, че учителите са прави да искат по-достойно заплащане. Заплатите им в държавните училища са очевадно ниски, за да прекрачат със самочувствие прага на Европейския съюз. Пък и прага на бедността.

Моето убеждение е, че масовият бюджетен комфорт на съсловието обаче е мисия невъзможна. И не защото много трудно ще стане реформата в тази посока - съкращаване на некадърните и добруване на кадърните. Или защото няма пари, освен ако не се вземат от други нуждаещи се сфери - аргументът на правителството.

А защото образователната диференциация си препуска сама. И нейните социални измерения - също. Тоест накуп няма да стане, поради, уви - общественото разслоение на самите образоващи се. Понеже образованието е търсена стока в пазарния свят, то обществото и съсловието сами правят това, което държавата не ще или не може. По-заможните слоеве искат по-качествено образование за отроците си,



и го купуват



При липса на подходящи сергии за това си ги създават сами, произвеждайки нови елитни школа. От друга, също печална страна, някои педагози също развиват смайваща чевръстост за странични доходи. Като почнем от частните уроци, без които иначе отрокът закъсва, защото педагогът съвсем естествено хвърля усилията в тях, а не в час, и минем през различните комисиони за избор на учебници и издател, за наемане на този или онзи треньор, театър, транспортна фирма и т.н.

Неща, общо взето, известни.

И има още нещо важно. То е, че тук силно се намесва патетичното понятие призвание. А то освен че съществува, прави така, че личността на Учителя изпада от социологията.

Когато поровя в спомените си, или заприказвам с някого за учителите му, не изплуват заплати, проценти и точки за пенсионно осигуряване. Изплуват три или четири достойни лица, които детската памет пази завинаги. Които са дали много, но вероятно и много са взели - не като суми (вече казахме, че това в историята е изключение), а като възможност да се окъпеш в десетки благодарни погледи. Които правят главното У в това звание - учител. Има такива. Всеки си знае неговите.

Има, разбира се, и други - за които децата са банда гаменчета. (Като помислиш, и двата вида са прави понякога, а вероятно се случва и да си сменят ролите. Но за кратко)

Думата ми е, че



професията е бамбашка - със своя ореол и тегоба. И всеки за нея не става.



През 1871 г. един битолски даскал, Лука (Вълко) Нейчев, се разсърдил на управията и общината. И написал оплакване до Цариград: "Както всъде по света, тъй и тук учителите са основата на държавата - те, ако възпитат децата на добър път, държавата ще има добри синове и верни поданици, а ако ги възпитат на лош път, държавата ще има лоши синове и лоши поданици. Тук в нас законите приличат на една паяжина, която паяжина бръмбарите и осите я пробиват, а комарите и мухите се заплитат и паякът ги изяжда. Тъй сме и ние българските учители, като комарите и мухите - за нас правда и закон няма пред нашите чорбаджии." *

Справедливо звучи и актуално, особено днес. Но бай Нейчев не преуспял. Докачените общинари го уволнили и той се запилял.

А училището в Битоля по-сетне укрепнало и се развило. Случва се и така.

Чудя се все пак защо не се е сетил даскал Нейчев и за пчелата помежду другите инсекти в примера си. Все пак учителят не е само информационна банка, от която узнаваш, че горенето иска кислород, или че Нубия не е държава. А човек, с когото децата прекарват част от живота си, едва ли не най-важната.

И който е с особена мисия отвъд факта, че е призван да пълни кутийките на зелените глави пред себе си с меда на знанието.

Е, поклон пред тия пчелоподобни даскали - жертвоготовни, но и неуязвими за паяжината на тежкия бит.

То самата жертвоготовност е вид неуязвимост.

---------

*Из спомените на даскал Арсени Костенцев.