"Изкарайте ги на светло."

Президентът Джордж Буш за иракските бунтовници, лятото на 2003 г.



"Въстанието е "в своите последни дни."

Вицепрезидентът Дик Чейни, лятото на 2005 г.



"...има само две възможности пред нашата страна: победа или поражение."

Президентът Буш, Коледа, 2005 г.



Риториката на администрацията говори сама за себе си. Все още с доза късмет и с по-голяма прозрачност при вземане на решения в Белия дом, с по-голямата политическа смелост на част от лидерите на Демократическата партия и дори с малко подкрепа от иракските лидери войната на САЩ в Ирак може (или би трябвало) да свърши до една година. Всъщност "победа или поражение" е погрешен стратегически избор. Използвайки тази формулировка, президентът ще накара американците да повярват, че единствените им възможности са или "да не се отчайват и да победят", или "да спрат и да загубят". Но истинският, практичният избор е този: "да бъдат упорити, но да не победят" или "да спрат, но да не загубят".

Победата, формулирана от администрацията като устойчива и трайна демокрация в обединена иракска държава, където бунтовниците са разбити от американската армия, подпомагана от дисциплинирани, обучени от силите на САЩ иракски войници, е малко вероятна. Американските сили искат да направят това, което ще бъде доста по-значимо постижение от успехите досега. Подкрепата на Ирак за водената битка срещу бунтовниците трябва да бъде по-мотивирана. Войниците на САЩ (които скоро ще бъдат намалени) не са достатъчно, за да разбият антиамериканската съпротива или да спрат споровете между сунитите и шиитите. Двата проблема продължават да проникват под неубедителната, но ставаща все по-омразна чуждестранна окупация.

Освен това нито шиитите, нито кюрдите могат да подчинят интересите си в името на обединен Ирак с истинска и обща национална армия. След пазарлъците около формирането на новото правителство двете основни сили в Ирак - религиозният шиитски съюз и кюрдите сепаратисти - имат общ интерес да се предпазят от възобновяването на доминирането на сунитите. Всеки от тях е решен да спре отделните настъпления, за да отстоява своите собствени интереси - главно за сметка на сунитите. Истинската национална армия в този контекст е заблуда. Продължавайки настойчиво да търси "победа" по този начин, Америка се обрича на увеличаване на загубите на кръв и средства, като не се взимат под внимание засилването на враждебността на мюсюлманите и огромната ерозия на авторитета и легитимността на американските действия по света, правдивостта и моралната репутация.

Определението на администрацията за "поражение" е също толкова заблуждаващо. Официални и неофициални представители често говорят с термини, които напомнят на апокалиптични предсказания, направени по-рано за последиците от американския провал във Виетнам: доминото пада, районът пламна и американските сили бяха опозорени. Допълнителен щрих е мнението, че иракските бунтовници тогава ще преплуват Атлантика и ще пренесат тероризма в Америка.

Истинският избор, от който се нуждаем, е между:

- приемането на реалностите в Ирак след управлението на Саддам Хюсеин чрез сравнително бързо изтегляне на войските. Разбира се, трябва да има период на преходни и първоначално дори сериозни политически борби, докато обстановката се успокои и иракските мнозинства сключат помежду си политически споразумения;

- неубедителната, но продължителна военна окупация, която обаче не успява да постигне целите си.

Съмнително е, че вътрешната политическа подкрепа в Америка за това безсмислено усилие може дълго да бъде поддържана с плакати за това, че Ирак е "централният фронт на глобалната война срещу тероризма".

В Ирак, където доминират шиити и кюрди, които заедно представляват около 75% от населението, може да има общи интереси за независим Ирак като държава. Кюрдите с тяхната автономия, която вече прераства в квазисуверенитет, могат да бъдат заплашени от турците. Иракските шиити са на първо място сред другите араби: те не искат да бъдат сателит на Иран. Някои сунити, които след като веднъж са разбрали, че след американската окупация ще се сблъскат със силната коалиция между шиитите и кюрдите, ще бъдат по-склонни да приемат и да се приспособят към новите политически реалности.

В допълнение малко вероятно е кувейтските и кюрдските райони на Ирак да бъдат отговорни пред останалите представители на САЩ като гарант срещу неочакван бунт. След като САЩ приключат военната окупация, по-лесно ще бъдат организирани мюсюлмански умиротворителни сили в Ирак и участието им може да помогне за охлаждането на антиамериканските настроения в региона. Така, докато иракската политика става по-конкурентна, почти сигурно е, че повечето иракски лидери (без да са подбрани от САЩ), за да узаконят желанието за власт, ще започнат да искат публично точно определена дата за американското изтегляне. Толкова по-добре. Всъщност те трябва да бъдат доста смели, за да направят това, защото така ще увеличат народната подкрепа, като позволят на САЩ да заявят твърдо: "Мисията изпълнена."

Необходимата първа стъпка за този край е президентът да се освободи от своя политически пашкул. Неговата политика и речите му са продукт на истински вярващите около него, които имат най-голяма отговорност за бъркотията в Ирак. Те имат специален принос за дефинирането на свободата и тъкмо те засилват неговите убеждения, вместо да "пречистят" възгледите му. Президентът много силно се нуждае от разширяване на кръга от съветници около него. Защо не се консултира с уважавани републиканци и демократи, които не търсят обществен пост - като Уорън Рудмън, Колин Пауъл, Лий Хамилтън или Джордж Мичъл?

Накрая лидерите на демократите трябва да спрат да говорят двусмислено, когато сипят остри критики. Тези, които искат да управляват през 2008 г., нямат смелостта да кажат ясно, че приключването на войната скоро е както желано, така и осъществимо.Те се страхуват да не им бъде лепнат етикетът "непатриоти". Но определянето на практична алтернатива сега ще осигури политическото отхвърляне на онези, които неразумно търсят непостижима "победа".

Америка се нуждае от истински избор, свързан с трагичния й провал в Ирак.





*Авторът е бивш съветник по националната сигурност на президента Джими Картър.