Обновяването на политическия елит е не пожелателен, а задължителен процес на ефективно действащите държавни и политически институции.

В последните години всеки опит за вертикално разместване в партиите, които сега наричаме "традиционни", а скоро вероятно "стари", ставаше повод за обособяването на нова партия или фракция. Нарушаването на естественото политическо представителство доведе до изчерпване на общественото доверие, политическа апатия или залитане към нови и популистки предложения, които печелят с това, че се явяват като "извънсистемни " алтернативи.

Освен вътрешнопартийните фактори особеностите на избирателната система също осигуряват процеса на обновяване на елита. Но пропорционална система действа като фактор за запазване на вътрешнопартийното статукво и на практика поддържа порочния кръг на възпроизвеждане на едни и същи елити. Естествената обществена реакция за преодоляването на тези механизми се изрази в появата на нови партии и вече почти сигурната им "квота" на достъп до властта в резултат на демократични избори.

Но актуалните тези за промяна на политическия елит като че забравят очевидните факти, показващи, че такава промяна тече непрекъснато в последните години. Тя започна с навлизането на ентусиасти и активисти в началото на прехода, премина през новите бизнесмени на Жорж-Ганчевите БББ-та, дейците на ДПС, депутатите на Волен-Сидеровата "Атака". Най-голямото обновяване на политическия елит бе осъществено през 2001-а, когато НДСВ доведе в парламента стотина напълно нови лица. Част от тях преминаха от експертната общност, други - от атрактивно-публичната, трети - като представители на силни икономически лобита. Този бурен процес на обновление обаче не успя да се справи нито с "новата политика", нито с "новия морал", които обеща.

Вътрешнопартийни процеси в последните години също провокираха обновяване. В БСП независимо от възрастовата структура на партията успя да се наложи квота от 1/3 за участието на млади в управленските органи. Раздробяването на дясното консолидира, макар и ограничен, но все пак нов потенциал, който заедно с познатите предложи и нови политически имена.

Засега тези обективни промени не водят до позитивни последици. Нито доверието в политиците се повишава, нито властта започва да работи по-ефективно. Оказа се, че новите политици бързо придобиват образа, маниера и характера на загубилата голяма част от общественото доверие политическа класа в момента, когато влязат в досег с реалната власт. И тук обяснението е не само в манталитетните и битовите особености, с които може да се оправдае всяка човешка проява.

Причините се коренят в общите условия на развитие и особеностите на политическия живот у нас. Основните от тях са не само на входа на българската политика, а във възможностите при излизането от нея. Веднъж включените в политическия елит нямат възможност за позитивен и достоен изход от него. На практика нито един български политик, слязъл от сцената след изтичане на мандата или в резултат на свое съзнателно решение, не се превръща в авторитет. Той излиза от политиката, често и от партията си, без да капитализира опита, с който може да продължи да бъде полезен и ценен. Това обстоятелство допълнително създава напрежението, което не позволява лесния отказ от властта и "запушва" естествените процеси на партийно израстване. Политическата ни система продължава да функционира не като производител на авторитети, а на политически аутсайдери.

Основните причини за неефективността на политическата власт и ниското доверие в нея се коренят в конструкцията и разпределението на правомощията между отделните власти. То очевидно не осигурява както достатъчни ефективни корективи при осъществяването на властта, така и условия за натрупване и ползване на позитивен опит и традиции, които да гарантират устойчивост на политическата система.

Всички тези аргументи не се опитват да закрият актуалните негативни характеристики на политическия елит и техните исторически, биографични и общокултурни предпоставки. Решенията, които трябва да последват констатацията за необходимото обновяване на българския политически елит, трябва да се търсят не в личните, а в законовите и конституционните промени. Само те могат да осигурят промяната на българския политически живот чрез навлизането на нови лица с идеи и съвременно мислене. Българската политика се нуждае също от модернизиране на формите на политически живот, на контакт и общуване с избирателите. И не на последно място - от вътрешно партийно реформиране.

На този фон призивите за промяна на политическия елит в момента означават само едно - призив за отваряне на вратата за нови и нетрадиционни партии. Те звучат и като отказ от търсене на легитимни решения, и като заплаха за вот "до дупка", докато се улучи "джакпотът" или почти всички се откажат да ходят до урните.